Не можех да го направя.
Но тя задържа погледа ми – задържа го и кимна.
Когато вдигнах ясеновия кинжал, нещо в мен се прекърши окончателно, без надежда някога да се възстанови. Колкото и години да минеха, колкото и пъти да се опитах да нарисувам лицето ù, никога няма да бъда цяла отново.
Сега плачеха повече елфи – нейни роднини и приятели. Кинжалът натежа в ръката ми – ръката, обляна с кръвта на първия елф.
Ще е по-благородно да откажа, да умра, вместо да убивам невинни души. Но... но...
– Ще вляза във вечността – повтори тя, вдигнала глава. – Не се боя от зло – прошепна, само на мен. – Няма да изпитам болка.
Стиснах я за тънкото рамо и забих кинжала в сърцето ù.
Дъхът ù секна и кръвта заваля като дъжд по пода. Когато отново погледнах към лицето ù, очите бяха склопени. После тя падна напред и не помръдна.
Отидох някъде много далеч от себе си.
Елфите наоколо се размърдаха, запристъпваха от крак на крак, мнозина плачеха. Изпуснах кинжала и дрънченето на дърво върху мрамор отекна в ушите ми гръмовно. Защо Амаранта продължава да се усмихва, когато между мен и свободата стои само един елф? Хвърлих поглед на Рисанд, но неговото внимание беше изцяло погълнато от Амаранта.
Още един елф и всички ще бъдем свободни. Още само един замах с ръка.
А може би още един след това – още един замах, този път към собственото ми сърце.
Това ще ми донесе облекчение – облекчение сама да се лиша от живот, облекчение да умра, вместо да живея с това, което току-що извърших.
Третият прислужник ми поднесе последния кинжал и аз посегнах към него, когато пазачът до коленичилата фигура махна чувала от главата ù.
Ръцете ми паднаха, увиснаха безволно до тялото ми. Срещнах погледа на две зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици.
Всичко около мен започна да се руши с трясък, парче по парче. Всичко се разпадна на прах, докато се взирах в Тамлин.
Завъртях глава към трона до Амаранта, на който все така седеше моят Велик господар. Тя се засмя и щракна с пръсти. Тамлин до нея се превърна в Атора, ухилен злобно.
Изиграха ме – собствените ми сетива отново ме подведоха. Бавно се обърнах към Тамлин, докато душата ми се откъсваше от тялото. В очите му прочетох единствено вина и тъга. Опитах се да отстъпя назад, препънах се и почти паднах.
– Нещо не е наред ли? – поинтересува се Амаранта и наклони глава настрани.
– Не е... не е честно – успях да кажа.
Рисанд беше пребледнял... бял като платно.
– Честно ли? – рече Амаранта, без да спира да си играе с костта на Юриан. – Не ми беше известно, че вие, човеците, сте запознати с това понятие. Убиваш Тамлин и той е свободен.
Усмивката ù беше най-кошмарното нещо, което някога съм виждала.
– И целият е за теб.
Устата ми спря да се движи.
– Освен – продължи Амаранта, – ако не мислиш, че ще е по-редно да жертваш собствения си живот. В края на краищата какъв е смисълът? Да оживееш и да го загубиш.
Думите ù се сипеха върху мен като отрова.
– Представи си всички онези години, които щяхте да прекарате заедно... и изведнъж оставаш сама. Направо трагично. Макар допреди няколко месеца да мразеше нашия народ достатъчно силно, че да убиеш всеки един от нас безмилостно. Без съмнение ще успееш да преживееш и това – тя потупа пръстена си. – Човешката любовница на Юриан го преживя.
Очите на коленичилия Тамлин заблестяха силно, враждебно.
– И така – каза Амаранта, но аз не я погледнах. – Какво ще избереш, Фейра?
Да го убия и да спася народа му и своя живот или да се самоубия и да ги оставя да живеят като роби на Амаранта, да позволя на нея и на краля на Хиберн да започнат война, която ще унищожи човешкия свят. Няма сделка, която да ме спаси от този избор, нямам какво да предложа в замяна на някаква трета алтернатива.
Взрях се в кинжала, който лежеше на третата възглавничка. Алис се оказа права – никой човек не напуска В недрата на Планината жив. И аз няма да съм изключение. Няма как да се спася. Ако съм умна, ще пронижа собственото си сърце преди да успеят да ме хванат. Поне така ще умра бързо и няма да бъда подложена на изтезанията, които без съмнение ме очакват, може би дори съдба като тази на Юриан. Алис се оказа права. Но...
Алис... Алис каза нещо – нещо, което може да ми помогне. Последната част от проклятието, част, за която не можеха да ми кажат, част, която ще ми помогне... Единственото, което успя да ми каже, е да слушам. Да се вслушам в онова, което чувам – сякаш вече рзполагам с всичко, което ми е нужно.
Бавно сведох очи към Тамлин. В съзнанието ми проблеснаха спомени, един след друг, мъгляви форми от цветове и думи. Тамлин е Велик господар на Двора на Пролетта – с какво ми помага това? Беше извършен Големият ритуал... не.