Върхът на острието беши смачкан, огънат.
Тамлин вкопчи ръка в гърдите си, запъхтян. Раната вече заздравяваше. Рисанд, застанал до подиума с троновете, се ухили от ухо до ухо. Амаранта се изправи.
Елфите зашумяха. Аз изпуснах ножа и той издрънча на червения мраморен под.
Убий я веднага, исках да извикам на Тамлин, но той не помръдна, покрил раната си с ръка, докато между пръстите му се процеждаше кръв. Прекалено бавно ставаше, раната му заздравяваше твърде бавно. Маската още беше на лицето му. Убий я веднага.
– Тя победи – каза някой от тълпата.
– Освободи ги – рече друг.
Но лицето на Амаранта пребледня, чертите ù се изкривиха и придобиха съвсем змийски вид.
– Ще ги освободя, когато намеря за добре. Фейра не каза точно кога трябва да ги освободя, а само, че трябва да го направя. Някога. Може би, когато умреш – завърши тя, обърната към мен, с усмивка, изпълнена с омраза. – Ти предположи, че когато се разбрахме за моментално освобождение след като отгатнеш гатанката, това важи и за изпитанията, нали? Глупаво човече.
Аз отстъпих назад, когато тя се спусна по стъпалата на подиума. Пръстите ù се извиха като ноктите на хищна птица – окото на Юриан се въртеше бясно в затвора си, зениците му се разширяваха и свиваха.
– Ти – изсъска тя. – Ти.
Зъбите ù лъснаха и се изостриха пред очите ми.
– Ще те убия.
Някой извика, но аз не можех да помръдна, не можех дори да се отместя от пътя ù, и тогава ме удари нещо като светкавица и аз рухнах на пода.
– Ще те накарам да си платиш за безочието – изръмжа Амаранта и от гърлото ми излетя писък, когато в тялото ми избухна болка, каквато не бях изпитвала никога досега.
Костите ми започнаха да се трошат, когато тялото ми се надигна и после се удари обратно в пода, заля ме вълна от агония.
– Признай, че не го обичаш наистина и ще те пощадя – промълви Амаранта и през замъгленото си зрение видях как пристъпва към мен. – Признай какъв страхлив, лъжлив, непостоянен човешки боклук си.
Нямаше да го кажа, нямаше да го кажа дори да ме размаже по пода.
Нещо ме разкъса отвътре и аз започнах да се мятам, обзета от болка, която и най-силните писъци не можеха да изразят изцяло.
– Фейра! – изрева някой. Не, не беше някой, а Рисанд.
Амаранта не спря.
– Мислиш, че го заслужаваш? Един Велик господар? Мислиш, че изобщо заслужаваш нещо, така ли, човече?
Гърбът ми се изви и ребрата ми започнаха да се пукат едно по едно.
Рисанд отново изкрещя името ми, изкрещя го така, сякаш го беше грижа за мен. Изгубих съзнание, но тя ме свести, за да е сигурна, че усещам всичко, за да е сигурна, че крещя при всяка счупена кост.
– Какво си ти, освен кал, кости и червясало месо? – беснееше Амаранта. – Какво си ти, в сравнение с нас, че да мислиш, че ни заслужаваш?
Елфите започнаха да викат, че играе нечестно, да искат Тамлин да бъде освободен от проклятието, да я наричат измамна лъжкиня. През мъглата от болка видях Рисанд приклекнал до Тамлин. Не за да му помогне, а за да сграбчи...
– Всички сте прасета – мръсни, подли прасета.
Аз се разридах, когато кракът ù настъпи счупените ми ребра. И отново. И отново.
– Смъртното ти сърце не значи нищо за нас.
В следващия момент Рисанд отново бе на крака, с окървавения нож в ръце. Метна се към Амаранта, бърз като сянка, насочил ясеновия кинжал към гърлото ù.
Тя вдигна ръка, без дори да го погледне, и той отлетя назад, запратен натам от стена от бяла светлина.
Болката спря да ме измъчва за секунда, достатъчно дълго, че да го видя как се удря в земята, става и отново се мята към нея – сега ръцете му свършваха с нокти, не с пръсти. Той отново се удари в невидимата стена, която Амаранта бе издигнала около себе си и болката отново ме облада, когато се обърна към него.
– Ти, предателски боклук – изсъска тя на Рисанд. – И ти не си по-добър от човешките зверове.
Един по един, сякаш натискани от нечия ръка, ноктите му започнаха да се прибират под кожата, оставяйки кървави следи. Той изруга, ниско и гърлено.
– Ти си го планирал през цялото време.
Магията ù го отхвърли отново назад и после пак го удари, толкова силно, че главата му срещна мрамора с пукот и кинжалът отхвръкна от разперените му пръсти. Никой не понечи да му помогне и тя го удари за трети път с магия. Червеният мрамор се натроши под тялото му и към мен плъзна мрежа от пукнатини като паяжина. Удряше го отново и отново. Рис изстена.
– Спри – промълвих аз. Устата ми се пълнеше с кръв, докато протягах ръка към крака ù. – Моля те.