Ръцете на Рисанд се подвиха под него, докато се опитваше да се изправи, а от носа му течеше кръв и капеше по мрамора. Очите му срещнаха моите.
Нишката, която ни свързваше, се изопна. Намирах се ту в своето тяло, ту в неговото, виждах се през неговите очи, кървяща, изпотрошена, ридаеща.
После се върнах с трясък в собственото си съзнание, когато Амаранта отново се обърна към мен.
– Да спра? Да спра? Не се преструвай, че те е грижа, човече – рече тя и сви пръст. Гърбът ми отново се изви, гръбнакът ми се огъна до точката на пречупване и чух как Рис крещи името ми, преди светът около мен да изчезне.
Тогава започнаха спомените – поредица от най-лошите моменти в живота ми, разказ за отчаяние и мрак. Когато дойде краят на този разказ, аз се разплаках – без да чувствам цялата агония, в която се гърчеше тялото ми, аз видях заека, кървящ на поляната, видях ножа си, забит в гърлото му. Първата ми плячка – първият живот, който отнех.
Бях изгладняла до смърт, отчаяна. И въпреки това по-късно, когато семейството ми погълна заека, аз пропълзях обратно в гората и плаках часове наред, осъзнавайки, че съм прекрачила важна черта, че душата ми е опетнена.
– Кажи, че не го обичаш! – изкрещя Амаранта и кръвта по ръцете ми се превърна в кръвта на заека, кръвта на онова, което съм изгубила.
Но нямаше да го кажа. Защото любовта ми към Тамлин е единственото нещо, което ми остана – единственото, което не мога да пожертвам.
Червено-черната мъгла пред очите ми се проясни. Видях очите на Тамлин, разширените му очи, докато той се прокрадва към Амаранта, гледа ме как умирам и не може да ме спаси, защото раната му заздравява бавно и тя все още държи силата му.
Амаранта никога не е възнамерявала да ме остави жива, никога не е възнамерявала да го пусне да си отиде.
– Амаранта, спри – помоли я Тамлин, свел глава пред краката ù, притиснал ръка към раната в гърдите си. – Спри. Съжалявам. Съжалявам за онова, което казах за Клития преди всички тези години. Моля те.
Амаранта не му обърна внимание, но аз не можех да откъсна поглед от него. Очите на Тамлин бяха толкова зелени, зелени като поляните в имението му. Нюанс, който отми спомените, нахлули в съзнанието ми, и потисна злото, което ме разкъсваше къс по къс. Аз отново изкрещях, когато капачките на коленете ми се опънаха, готови да се пречупят, но виждах вълшебната гора, виждах онзи следобед, когато лежахме на тревата, утрото, в което гледахме изгрева, деня, в който за миг, само за миг, познах истинското щастие.
– Кажи, че не го обичаш – изплю Амаранта към мен и тялото ми се сгърчи, продължи да се троши. – Признай, че имаш непостоянно сърце.
– Амаранта, моля те – простена Тамлин – кръвта му все така капеше по пода. – Ще направя, каквото поискаш.
– С теб ще се занимавам по-късно – изръмжа му тя и отново ме потопи в бездна от болка.
Никога няма да го кажа, никога няма да позволя да чуе думите, които иска, дори да ме убие. Ако това са последните ми мигове, така да бъде. Ако това е слабостта, която ще ме унищожи, ще я прегърна с цялото си сърце. Ако това е...
Всеки мой удар по сила е славен,
но когато убивам, убивам аз бавно...
Ето какво бяха изминалите три месеца – бавна, ужасна смърт. Онова, което чувствах към Тамлин, е причина за тази смърт. Няма лек – нито болката, нито отсъствието, нито щастието могат да ме излекуват.
Ала отхвърлена, мога да убия човека,
Тя може да ме изтезава колкото иска, но никога няма да унищожи онова, което изпитвам към него. Тамлин никога няма да я пожелае, жилото на отказа му никога няма да изчезне.
Светът започна да потъмнява, да отнема от болката.
но винаги ценя онези с много дързост.
Толкова дълго бягах от истината, но когато се разкрих пред него, пред сестрите си... това изискваше повече дързост и смелост от всяко едно от изпитанията ми тук.
– Кажи го, мръсен звяр – изсъска Амаранта. Може и да си е послужила с измама, определяйки условията на сделката ни, но за гатанката ми даде друга клетва – моментална свобода, независимо от волята ù.
Кръвта изпълни устата ми и прокапа навън. Погледнах маскираното лице на Тамлин за последен път.
– Любов – промълвих аз, докато светът се превръщаше в безкраен мрак.
Последва миг без болка.
– Отговорът на гатанката... – успях да продължа, давейки се в собствената си кръв, – е... любов.
Очите на Тамлин се разшириха, когато нещо в гръбнака ми се пречупи окончателно.