45.
Бях далече, но все още виждах – виждах през очи, които не бяха мои, очите на някой, който бавно се изправяше от напукания, окървавен под.
Лицето на Амаранта изгуби напрегнатото си изражение. Ето го тялото ми – проснато на земята, главата ми извита под ужасяващо неестествен ъгъл. Проблясък на червена коса в тълпата. Люсиен.
В единственото живо око на Люсиен блестяха сълзи, когато той вдигна ръка и свали лисичата маска от лицето си.
Въпреки жестоките белези лицето му беше привлекателно – с остри, елегантни черти. Само че онзи, в чието тяло се намирах сега, гледаше към Тамлин, който бавно се обърна към мъртвото ми тяло.
Чертите на все още маскираното лице на Тамлин се изкривиха и се превърнаха в страховити и вълчи, когато той вдигна поглед към кралицата и изръмжа. Зъбите му се удължиха.
Амаранта отстъпи назад, отдалечи се от трупа ми. Успя само да прошепне „Моля“, преди да избухне златиста светлина.
Кралицата бе запратена към далечната стена, а Тамлин нададе рев, който разтърси планината, и се метна след нея. Преобрази се в зверския си вид със светкавична бързина – козина и нокти върху пласт след пласт смъртоносни мускули.
В момента, в който тя се удари в стената, той я хвана за шията и камъните по стената се пропукаха, когато я блъсна в нея с мощната си лапа, осеяна с нокти.
Тя се мяташе, но не можеше да направи нищо срещу първичната сила на звяра в Тамлин. По козината на едната му лапа потече кръв от мястото, където го е издрала.
Аторът и пазачите се втурнаха към кралицата, но няколко нисши и Върховни елфи, чиито маски паднаха на земята, им препречиха пътя и ги спряха. Амаранта запищя и се опита да ритне Тамлин, опита се да го победи с тъмната си магия, но около козината му като втора кожа блестеше златист ореол. Не можеше да го докосне.
– Там! – извика Люсиен над глъчката.
Във въздуха изсвистя меч като падаща звезда от стомана.
Тамлин го хвана с огромната си лапа. Писъкът на Амаранта секна внезапно, когато той заби меча в главата ù с такава сила, че острието проби камъка зад нея.
После стисна челюсти около гърлото ù... и откъсна гръкляна.
Настана тишина.
Едва когато погледът ми отново се сведе към мъртвото ми тяло, осъзнах през чии очи наблюдавам всичко. Рисанд не се приближи към трупа ми. Чу се тупкане от лапи по пода, взрив от светлина, а после стъпки, които започнаха да кънтят в тишината. Звярът си беше отишъл.
Видях, че кръвта на Амаранта е изчезнала от лицето му, от туниката, когато той коленичи.
Вдигна неподвижното ми, пречупено тяло и го притисна към гърдите си. Беше още с маската, но видях сълзите, които капеха по мръсната ми туника, и чух покъртителните ридания, които го разтърсваха, докато люлееше тялото ми и галеше косата ми.
– Не – промълви някой. Люсиен. Мечът му висеше от отпуснатата ръка. Много от Върховните елфи наоколо гледаха с насълзени очи Тамлин и мъртвото тяло в ръцете му.
Исках да стигна до него. Исках да го докосна, да го моля да ми прости за стореното, за другите две тела на пода, но бях толкова далече.
Някой се появи до Люсиен – висок, красив, тъмнокос мъж, чиито черти бяха почти същите като на Люсиен. Люсиен не погледна баща си, но се скова, когато Великият господар на Двора на Есента пристъпи към Тамлин и протегна към него стиснатата си в юмрук ръка.
Тамлин вдигна поглед едва когато Великият господар разтвори пръсти и обърна длан надолу. От нея върху тялото ми падна ярка искра. Проблесна и изчезна, когато докосна гърдите ми.
Появиха се още две фигури – и двете на красиви, млади мъже. През очите на гостоприемника си веднага ги познах. Този отляво, с кафявата кожа, бе облечен с туника в синьо и зелено, а бялорусата му глава бе увенчана с венец от рози – Великият господар на Двора на Лятото. Бледият му спътник, облечен в бяло и сиво, носеше корона от блещукащ лед. Великият господар на Двора на Зимата.
С високо вдигнати глави, с изопнати рамене, те също пуснаха две искрици върху мен и Тамлин склони глава от благодарност.
Приближи се още един Велик господар, който също пусна искрица от ръката си върху мен. Той грееше най-ярко от всички и от златисто червените му одежди се досетих, че е господарят на Двора на Зората. После дойде господарят на Двора на Деня, облечен в бяло и златно, със светлокафеникава кожа, която грееше с вътрешна светлина, и присъедини своя дар към този на останалите, отправяйки тъжна усмивка към Тамлин, преди да се отдалечи.
Рисанд пристъпи напред, носейки остатъка от душата ми в себе си и видях как Тамлин се взира в мен... в нас.