Един по един, със сълзи и радостни усмивки Върховните и нисши елфи от Двора на Пролетта се скупчиха около Тамлин, коленичеха пред него, прегръщаха го и го целуваха, благодаряха му и благодаряха на мен. Аз се отдръпнах и само кимах, защото нямах думи, с които да отвърна на благодарността им, благодарността за елфите, които убих, за да спася тях.
Сред хаоса на тронната зала последваха срещи – кратки, напрегнати срещи на Великите гсподари, съюзници на Тамлин, да обсъдят какви ще са следващите им действия. После Тамлин се заговори с Люсиен и неколцина Върховни елфи от Двора на Пролетта, които се представиха като негови стражи. Всяка дума, всеки поет дъх ми се струваше твърде силен, всеки аромат беше прекалено натрапчив, светлината – прекалено ярка. Беше ми по-лесно да стоя неподвижно, отколкото да се движа, от приспособяването към това странно, могъщо тяло, което сега е мое. Не можех дори да докосна косата си, без да се сепна от различните си пръсти.
Още и още, докато новите ми, по-силни сетива не оголиха самата ми същност. Тамлин най-сетне забеляза безизразния ми поглед и мълчанието и ме хвана за ръката. Поведе ме по лабиринта от коридори и тунели, докато стигнахме до тиха спалня в едно отдалечено крило на двора.
– Фейра – каза Тамлин сега и вдигна глава от голия ми крак, който оглеждаше в момента. Толкова бях свикнала с маската, че красивото му лице ме изненадваше всеки път, щом го погледнех.
За това... за това убих онези елфи. Смъртта им не е напразна, но... Когато се събудих, кръвта по ръцете ми бе изчезнала, сякаш превръщането ми в безсмъртна, оцеляването ми, ми дава правото да не виждам кръвта, с която съм получила този дар.
– Какво има? – попитах. Гласът ми беше... тих. Глух. Трябва да се опитам... да се опитам да звуча по-весело, заради него, заради онова, което се случи преди малко, но...
Той ми отправи добре познатата си полуусмивка. Ако беше човек, щеше да е на около двадесет и осем години. Но той не е човек, нито пък вече аз.
Не съм сигурна дали тази мисъл ме прави щастлива, или не.
Това бе най-малката ми грижа. Трябва да го умолявам да ми прости, да умолявам семействата и приятелите на онези двама елфи да ми простят. Трябва да съм на колене, да плача от срам заради онова, което извърших...
– Фейра – повтори той и пусна крака ми, после опря ръце на коленете ми. Вдигна едната и прокара кокалчетата по бузата ми. – Как да ти се отплатя за онова, което направи?
– Не е нужно да ми се отплащаш – казах аз. Да се свърши – да изчезнат онази тъмна, влажна килия и лицето на Амаранта от паметта ми. Дори ако онези двама мъртви елфи... дори ако техните лица никога не изчезнат. Ако някога отново започна да рисувам, няма да спра да виждам техните лица, вместо цветовете и светлината.
Тамлин взе лицето ми в ръце, наведе се към мен, после изведнъж ме пусна и хвана лявата ми ръка, онази с татуировката. Свъси вежди и заоглежда шарките.
– Фейра...
– Не искам да говоря за това – промълвих аз. Сделката ми с Рисанд бе също сред последните ми грижи, в сравнение с петното на душата ми, с дупката, зейнала вътре. Но не се съмнявах, че скоро пак ще го видя.
Пръстите на Тамлин проследиха шарките на татуировката.
– Ще намерим начин да те отървем – каза той, а ръката му се изкачи нагоре и спря на рамото ми. Той отвори уста и аз разбрах какво ще каже – разбрах коя тема ще подхване.
Не исках да говоря за това, за тях... още не. Затова промълвих „После“, обвих крака около хълбоците му и го притеглих към себе си. Сложих ръце на гърдите му, усетих сърцето, което биеше в тях. Това, това ми трябваше в момента. То няма да заличи стореното, но... имах нужда да го почувствам близо до себе си, да го подуша и да го вкуся, да си напомня, че е истински, че това е истинско.
– После – повтори той и се наведе да ме целуне.
Беше нежен, несигурен, нищо общо с дивите, груби целувки, които си разменихме в стаичката до тронната зала. Устните му отново докоснаха моите. Не исках извинения, не исках съчувствие или нежност. Сграбчих предницата на туниката му и разтворих устни за него.
Той изръмжа гърлено и звукът запали пламък в тялото ми, пламък, който обхвана цялото ми тяло и се загнезди вътре в мен. Оставих го да изгори дупката в гърдите ми, в душата ми. Позволих му да бушува сред вълните чернота, които ме обгръщаха, оставих го да заличи кръвта, която все още усещах по ръцете си. Отдадох се на този огън, на него, когато ръцете му се плъзнаха по тялото ми, разтваряйки дрехите.