Отдръпнах се за момент, прекъснах целувката, за да го погледна в лицето. Очите му блестяха ярко, гладно, а ръцете му спряха на хълбоците ми. Той замря като хищник, готов за скок, докато аз прокарвах пръсти по чертите му и целувах всяко място, което докосвах.
Учестеното му дишане беше единственият звук в стаята и ръцете му скоро започнаха да се плъзгат по гърба ми, по хълбоците, по краката, галеха, дразнеха, оголваха ме само за него. Когато пръстите ми докоснаха устата му, той ухапа единия, после го засмука. Не ме заболя, но ме захапа достатъчно силно, за да ме накара отново да вдигна очи към неговите. Да осъзная, че е приключил с търпението. Аз също.
Той ме положи на леглото, без да спира да шепне името ми, докато целуваше шията ми, ухото ми, връхчетата на пръстите ми. Подканях го непрекъснато – по-бързо, по-силно. Устата му проучи извивката на гърдата ми, вътрешността на бедрото ми.
По една целувка за всеки ден, който бяхме прекарали далече един от друг, целувка за всяка рана, всеки страх, за мастилото, врязано в плътта ми, и за всички дни, които ще прекараме заедно отсега нататък. Дни, които може би вече не заслужавах. Но аз въпреки това се отдадох на този огън, хвърлих се в него, в Тамлин, и се оставих да изгоря.
* * *
От дълбините на съня ме извади нещо, което ме дърпаше отвътре, някаква нишка.
Оставих Тамлин да спи на леглото, тялото му бе натежало от изтощение. След няколко часа щяхме да напуснем В недрата на Планината и да се върнем вкъщи и не исках да го будя по-рано, отколкото се налага. Можех само да се моля някога отново и аз да мога да спя толкова спокойно.
Знаех кой ме вика много преди да отворя вратата към коридора и да тръгна по него, с препъване и олюляване, докато свиквах с новото си тяло, с новото равновесие и ритъма на движенията. Бавно и внимателно започнах да се изкачвам по тясното стълбище, което водеше нагоре – дълго, дълго стълбище, и в един момент поразена осъзнах, че виждам лъч слънчева светлина да танцува по стълбите. След секунди се намерих на малък балкон, който се оказа изрязан в склона на планината.
Изсъсках от ярката светлина и прикрих очи с ръка. Мислех, че е посред нощ, съвсем загубих усещането си за време в мрака на планината.
Рисанд се засмя тихо. Едва го виждах през полузатворените си очи, подпрян на каменния парапет.
– Забравих, че отдавна не си излизала на светло.
Очите ми пареха от светлината и аз постоях известно време, без да говоря, докато вече можех да погледна напред, без в главата ми да избухне остра болка. Пред мен се разкриваше пейзаж от виолетови, покрити със сняг планини, но скалите на планината, в която бяхме ние, бяха кафяви и голи – нито стръкче трева, нито една снежинка.
Най-сетне обърнах поглед към него. Ципестите му криле бяха извадени – прибрани зад гърба му, но ръцете и краката му изглеждаха нормално, без ноктите на хищна птица.
– Какво искаш?
Думите не прозвучаха толкова остро, колкото възнамерявах. Не и когато си спомних как се бори, как отново и отново нападаше Амаранта, за да ме спаси.
– Само да се сбогувам – каза той. Топъл бриз разроши косата му и от раменете му се надигнаха струйки нощ. – Преди любимият ти да те отведе оттук завинаги.
– Не завинаги – напомних аз и размърдах татуираните си пръсти пред лицето му. – Нали се разбрахме за една седмица от всеки месец?
Тези думи, за щастие, прозвучаха ледено.
Рис се усмихна леко, а крилете му зашумоляха за миг и после замряха.
– Как бих могъл да забравя?
Погледнах към носа му, от който преди няколко часа течеше кръв, виолетовите очи, които бяха изпълнени с болка.
– Защо? – попитах.
Той разбра какво имам предвид и сви рамене.
– Защото, когато се пишат легендите, не искам да ме запомнят като онзи, който е стоял отстрани. Искам бъдещото ми поколение да знае, че и аз бях там, че се бих с нея накрая, макар и да не успях да направя нещо съществено.
Аз премигнах, този път не от ярките лъчи на слънцето.
– Защото – продължи той, без да откъсва поглед от моя, – не исках да се биеш сама. Или да умреш сама.
За момент си припомних елфа, който умря във фоайето ни и как Тамлин каза същото нещо.
– Благодаря – казах със свито гърло.
Рис разцъфна в усмивка, но очите му не се засмяха.
– Съмнявам се, че ще ми благодариш, когато те заведа в Двора на Нощта.