Не си направих труда да му отговарям, а се обърнах напред, към пейзажа.
Планините изглеждаха безкрайни, проблясващи под слънцето, огромни под ясното синьо небе.
Но нищо в мен не трепна, нищо не започна да запаметява светлината и цветовете.
– Ще летиш ли до дома си? – попитах тихо.
Последва тих смях.
– За жалост, това ще ми отнеме повече време, отколкото мога да си позволя. Някой друг ден ще вкуся небето отново.
Хвърлих поглед на крилете, прилежно събрани зад атлетичното му тяло, и с дрезгав глас казах:
– Не си ми споменавал, че обичаш крилете си – че обичаш да летиш.
Не, не точно, той направи така, че умението му да мени формата си да изглежда… незначително, безполезно, скучно.
Рисанд само повдигна рамене.
– За жалост, всичко, което обичам, винаги ми се отнема. Малцина знаят за крилете. И за летенето.
В лунната белота на лицето му се промъкна малко цвят. Зачудих се дали Амаранта го е държала под земята толкова дълго, че да загуби цвета си, дали някога не е имал загорял тен. Един Велик господар, който обича да лети, затворен в недрата на планината. Сенки, създадени от нечия друга ръка, все още се мяркаха във виолетовите му очи. Запитах се дали някога ще изчезнат.
– Какво е усещането да си Върховен елф? – попита той – тих, любопитен въпрос.
Аз отново погледнах безкрайните планински вериги и се замислих. Дали защото нямаше кой друг да ме чуе, или защото сенките в неговите очи щяха завинаги да останат и в моите, но казах:
– Аз съм безсмъртна... която доскоро е била смъртна. Това тяло... – сведох очи към ръката си, толкова чиста, толкова искряща – подигравка с онова, което е извършила. – Това тяло е различно, но това... – сложих ръка на сърцето си, – това е още човешко. Сигурно винаги ще остане такова. Но щеше да ми е по-лесно да живея с... – гърлото ми се стегна. – Щеше да е по-лесно да живея с мисълта за онова, което направих, ако и сърцето ми се беше променило. Може би няма да мисля толкова за него. Може би ще успея да убедя сама себе си, че смъртта им не е била напразна. Може би безсмъртието ще ме отърве от тези мисли. Не знам дали го искам.
Рисанд се взираше в мен толкова дълго, че накрая вдигнах поглед към него.
– Радвай се, че имаш човешко сърце, Фейра. Съжалявай онези, които не чувстват нищо.
Не можех да му обясня за дупката, която вече се настани в душата ми, не исках да обяснявам, затова просто кимнах.
– Е, довиждане засега – каза той и разклати глава наляво-надясно, сякаш вратът му се е схванал, докато си говорехме за незначителни неща. Поклони ми се, крилете изчезнаха напълно и той започна да се слива с най-близката сянка, но изведнъж замръзна.
Очите му се спряха на моите, разширени, диви, а ноздрите му потрепнаха. Шок, най-неподправен шок премина през чертите му заради нещо, което видя на лицето ми, и залитна. Наистина залитна.
– Какво... – започнах аз.
Той изчезна – просто изчезна в хладния въздух, без следа от сянка в погледа.
* * *
Двамата с Тамлин напуснахме планината по същия път, по който дойдох аз – през тясната пещера в сърцето на планината. Преди да тръгнем, Върховните елфи от седемте двора унищожиха и после запечатаха двора на Амаранта В недрата на Планината. Ние си тръгнахме последни и след като Тамлин махна с ръка, входът към двореца се срути зад нас.
Все още не се осмелявах да попитам какво са направили с телата на онези двама елфи. Може би някой ден, скоро, ще да попитам кои са били, как са се казвали. Тялото на Амаранта, доколкото разбрах, било отнесено, за да бъде изгорено, макар че окото и костта на Юриан изчезнали. Колкото и да ми се искаше да я мразя, колкото и да ми се искаше да се изплюя върху горящия ù труп... разбирах кое я е тласнало към всичко това – разбирах една много малка част от нея, но я разбирах.
Тамлин ме стисна за ръката, когато поехме през мрака напред. Никой от нас не продума, докато не се появи блясъкът на дневната светлина и не озари влажните стени на пещерата със сребристия си воал. Ускорихме крачка със засилването на светлината, пещерата ставаше по-топла и най-сетне излязохме на зелената пролетна трева, която покриваше всяка долчинка и хълм в земите му. В нашите земи.
Бризът и ароматът на горски цветя ме удариха в носа и въпреки дупката в гърдите си, въпреки петното на душата ми, не можах да удържа усмивката, която се разля по лицето ми, докато се изкачвахме по един стръмен хълм. Елфическите ми крака бяха далеч по-силни от човешките и когато стигнахме върха на хълма, не бях и наполовина толкова изморена, колкото щях да бъда преди. Дъхът ми секна, когато съзрях обвитото от розови храсти имение.