Отворих уста отново да го попитам за името му, но в отговор се разнесе раздразненото му ръмжене. Нямах възможност да се бия, да отвърна на удара, когато ноздрите ми се изпълниха с остър мирис на метал. Изтощението ме надви и мракът ме погълна.
* * *
Друсането на коня ме събуди, още бях на седлото, обездвижена от невидими въжета. Слънцето беше високо в небето.
Магия...мирисът на метал, невидимите въжета, които ме държаха неподвижно върху коня и ми пречеха да стигна до ножа си. Усетих силата ù дълбоко в себе си, някаква родова памет за смъртна опасност и ужас. Колко време съм била в безсъзнание? Колко време ме е държал в безсъзнание, за да не разговаря с мен? Два дни – толкова беше пътят от нашата колиба до стената, която дели нашите земи от най-южните територии на Притиан. Наистина ли съм прекарала цели два дни в омагьосан сън?
Изскърцах със зъби. Можех да настоявам за отговор. Можех да му кресна, както си вървеше тромаво пред кобилата, без да ми обръща внимание. Но точно тогава покрай мен прелетяха чуруликащи птички и лек бриз погали лицето ми. Зърнах метална порта, оградена с жив плет.
Моят затвор или спасение, не можех да реша.
Портата се разтвори сама, не се виждаше нито вратар, нито страж, и звярът мина през нея. Исках или не, кобилата ми го следваше.
6.
Имението се издигаше насред безкрайна зеленина. Никога не бях виждала нищо подобно, нашето имение не можеше да се сравнява с това. Сградата беше обвита от рози и бръшлян, с малки дворчета и балкони, и стълбища, сякаш изникнали от мраморните ù стени. Гора ограждаше земите, но беше толкова обширна, че почти не виждах къде е краят ù. Толкова цветове, толкова светлина, толкова движение и плътност... Не можех да поема всичко наведнъж. Ще е безполезно да се опитам да нарисувам всичко това, никога няма да предам цялата му красота. Смайването ми за малко да изличи страха, но мястото изглеждаше толкова празно и тихо. Дори градината, през която минавахме, следвайки една чакълена пътека към главния вход на сградата, приличаше на замряла, спяща. Над редиците аметистови ириси, кокичета и масленожълти нарциси, полюшвани леко от нежния бриз, ноздрите ми отново доловиха слабата смрад на метал.
Разбира се, че имаше магия, тук цареше пролет. Какви нечестиви сили притежаваха елфите, че да направят земите си толкова различни от нашите, да контролират сезоните и времето, сякаш им принадлежаха? По гърба ми се стичаха струйки пот, а всичките дрехи, които бях навлякла, изведнъж започнаха да ме задушават. Завъртях китките си наляво-надясно и се раздвижих. Каквото и да ме е държало неподвижно, вече беше изчезнало.
Звярът продължи напред и ловко прескочи мраморните стълби, водещи към огромните дъбови врати, с един-единствен грациозен скок. Безшумните панти на вратите се отвориха пред него и той влезе вътре. Сигурно е планирал цялото ни пътуване. Държал ме е в безсъзнание, за да не мога да намеря обратния път към вкъщи или да видя какви смъртноопасни елфически територии лежат между неговите земи и стената. Опипах дрехите си за ножа, но вместо него усетих само пластове захабен плат.
От мисълта как онези нокти са тършували из дрехите ми, за да открият ножа, ми пресъхна устата. Потиснах яростта, страха и погнусата, а кобилата ми спря, без никой да ù казва, точно в подножието на стълбището. Посланието беше пределно ясно. Извисяващото се над главата ми имение сякаш ме наблюдаваше, чакаше.
Хвърлих поглед през рамо към все още отворените порти. Ако трябва да проявя смелост и дръзост, сега е моментът.
На юг – трябва просто да тръгна на юг и рано или късно ще стигна стената. Ако преди това не се натъкна на нещо. Подръпнах поводите на кобилата, но тя не помръдна, дори когато забих пети в ребрата ù. Изсъсках ниско и пронизително. Добре. Пеша ще е.
Когато допрях земята, коленете ми се огънаха, а пред очите ми проблеснаха светлинки. Хванах се за седлото, а лицето ми се изкриви в гримаса. Бях замаяна от глад и болка от дългото седене на седлото. Сега, трябва да тръгна сега. Опитах се да стана, но светът още се въртеше около мен.
Само глупак ще хукне да бяга без храна и без сили. Няма да измина и половин километър в това състояние. Дотогава той ще ме хване и разкъса на парченца, както обеща.