Поех си дълбоко въздух на пресекулки. Храна, трябва да намеря храна, после ще избягам в първия удобен момент. Това ми прозвуча като достатъчно разумен план.
Щом се усетих достатъчно стабилна, за да ходя, оставих коня пред стълбите и ги заизкачвах стъпало по стъпало. Със свито гърло минах през отворените врати и се озовах сред сенките на къщата.
Отвътре беше още по-пищна. Мраморната настилка под краката ми блестеше, направена от шахматно разположени черни и бели квадрати, а наоколо се виждаха десетки врати и едно огромно стълбище. Пред мен се простираше безкраен коридор, който свършваше пред двойка стъклени врати в другия край на къщата. През тях зърнах друга градина, още по-красива от тази отпред. Нито следа от тъмница – никакви писъци и плач не идваха от скрити помещения отдолу. Нищо, освен гърлено ръмжене иззад една врата, толкова дълбоко, че разлюля вазите, натъпкани с хортензии и пръснати по няколко масички във фоайето. Сякаш в отговор на звука двойка лакирани дъбови врати се отвориха вляво. Заповед да вляза.
Пръстите ми трепереха, когато потърках с тях очите си. Знаех, че някога Върховните елфи са строили дворци и храмове из целия свят – сгради, които моите човешки прадеди унищожили след Голямата война от злоба, но никога не съм се замисляла как живеят днес, с каква елегантност и богатство разполагат. Никога не съм се замисляла, че елфите, тези диви чудовища, може да притежават имения, по-великолепни от всеки човешки дворец. Може би слуховете, че Притиан е жестоко, ужасно място, са лъжливи.
Когато влязох в стаята, цялото ми тяло се напрегна.
По-голямата част от пространството заемаше маса – по-дълга от всяка мебел в бившето ни имение. Беше отрупана с храна и вино, толкова много ястия, част от тях ухаеха така изкусително, че устата ми се напълни със слюнка. Поне всичко изглеждаше познато, а не като някакви елфически деликатеси. Имаше пилешко, хляб, грах, риба, аспержи, агнешко... Пир за всяко смъртно имение. Поредната изненада... макар от нея да нямаше никаква полза. Звярът се запъти към огромния стол в единия край на масата.
Аз останах на прага, втренчена в храната, всичката тази топла, прекрасна храна... която не можех да ям. Това беше първото правило, на което ни учеха, когато бяхме деца, най-често под формата на песни и стихчета. Ако имаш нещастието да попаднеш в компанията на елфи, никога не бива да пиеш от виното им и да ядеш от храната им. Никога. Освен ако не искаш да станеш техен роб и с тялото, и с душата си... или да те завлекат в Притиан. Е, втората част вече се случи, но може би все още имам шанс да избегна първата.
Звярът се тръшна в стола, който изскърца под него, проблесна бяла светлина и той се превърна в златокос мъж.
Сподавих вика си и опрях гръб в ламперията на стената, точно до вратата. Опипах прага до себе си в опит да преценя кой е най-краткият път за бягство. Този звяр не беше човек, не беше и нисш елф. Беше от Върховните елфи, тяхната аристокрация. Красив, смъртоносен и безпощаден.
Изглеждаше млад или поне онова, което се виждаше от лицето му, изглеждаше младо. Носът, бузите и челото бяха покрити с изящна златна маска, инкрустирана с изумруди във формата на листенца. Някаква безумна Върховна елфическа мода, без съмнение. Виждаха се само очите му – същите, каквито бяха и в животинската му форма, силната челюст и устата, която сега се сви в тънка линия.
– Трябва да хапнеш нещо – каза той. За разлика от великолепната маска, тъмнозелената туника, с която бе облечен, изглеждаше доста простичка, украсена единствено с широк кожен ремък за оръжия през широките му гърди. Изглеждаше по-скоро боен, а не моден аксесоар, нищо, че по ремъка не се виждаха оръжия. Значи не е просто Върховен елф, а... воин.
Не исках да се замислям защо трябва да се облича като воин и се опитах да не се взирам твърде настойчиво в кожата на ремъка, която блестеше на слънчевата светлина, нахлуваща от дългата редица прозорци зад него. От месеци не съм виждала толкова безоблачно небе. Той напълни една чаша с вино от изящната гарафа пред себе си и отпи голяма глътка. Сякаш имаше нужда от него.
Преместих се малко по-близо до вратата, а сърцето ми биеше така силно, че ми призля. Хладният метал на пантите опари пръстите ми. Ако се движа бързо, може да изляза от къщата и да изтичам до портата за няколко секунди. Със сигурност той е по-бързо от мен, но ако съборя няколко от красивите мебели по пътя му, ще го забавя. Но елфическите му уши, тези изящни заострени уши, ще доловят всеки намек за движение от моя страна.
– Кой си ти? – успях да изрека.