Златистата му коса беше в почти същия оттенък като козината му на звяр. Онези огромни нокти сигурно се криеха под повърхността на кожата му.
– Седни! – рече той грубо и размаха голямата си ръка към масата. – Яж!
Припомних си наум всички песни и стихчета, отново и отново. Не си струваше – определено не си струваше да задоволя безумния глад, който ме измъчваше, и да се превърна в негова робиня, телом и духом.
Той изръмжа глухо.
– Освен ако не предпочиташ да припаднеш.
– Храната е опасна за хората – изрекох, без да ме интересува дали ще се обиди.
Той изпръхтя, дивашко подобие на смях.
– Храната е напълно безопасна, човеко.
Странните му зелени очи ме приковаваха на място, сякаш виждаше всеки мускул в тялото ми, напрегнат в очакване на възможност за бягство.
– Свободна си да си тръгнеш – каза той и белите му зъби проблеснаха. – Не съм ти надзирател. Портите са отворени – можеш да живееш, където поискаш в Притиан.
И със сигурност да бъда изядена или хваната и измъчвана от някой проклет елф. И макар всеки сантиметър от имението да е цивилизован, чист и прекрасен, просто трябва да се махна оттук и да се върна при семейството си. Обещанието, дадено на майка ми, независимо колко студена и суетна жена беше, е единственото, което ми остана. Не посегнах към храната.
– Както искаш – думите му преминаха в ръмжене и започна да пълни чинията си.
Не се наложи да понасям последствията и отново да му откажа, защото някой мина покрай мен и се насочи към края на масата.
– Е? – каза непознатият – също Върховен елф, червенокос и облечен в елегантна туника с цвят на потъмняло сребро. И той носеше маска. Направи бърз поклон към мъжа, седнал начело на масата, и скръсти ръце пред гърдите си. Не забеляза присъствието ми, притиснала гръб на стената.
– Какво „е“? – похитителят ми наклони глава на една страна с движение по-скоро животинско, отколкото човешко.
– Андрас мъртъв ли е?
Похитителят ми... или спасител, или каквото там беше, кимна.
– Съжалявам – тихо промълви той почти на себе си.
– Как е станало? – попита рязко непознатият и го хвана за ръцете толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
– Ясенова стрела – каза другият. Червенокосият му събеседник изсъска. – Договорът ме призова и отведе при смъртната, отговорна за това. Предложих ù убежище.
– Едно момиче... човешко момиче е убило Андрас.
Не прозвуча като въпрос, а като наниз от отровни думи. Той хвърли поглед към другия край на масата, където стоеше столът, подготвен за мен. – И зовът е открил виновното момиче.
Мъжът в златната маска се изсмя глухо и горчиво и ме посочи.
– Магията на Договора ме отведе право до прага ù.
Непознатият се завъртя с неподозирана грация. Маската му беше бронзова и имаше лисичи черти, скривайки всичко, освен долната половина на лицето му, както и нещо, което приличаше на дълбок белег от нож от челото до долната му челюст. Маската не скриваше едното му липсващо око, на чието място имаше златисто топче, което се движеше, сякаш наистина виждаше с него. Топчето се спря на мен.
Дори от другия край на стаята видях как живото му, кафяво око, се разшири от учудване. Той подуши веднъж и устните му се извиха, разкривайки два реда прави бели зъби, после се обърна към другия елф.
– Шегуваш се – тихо каза той. – Това кльощаво нещо е свалило Андрас с една-единствена ясенова стрела?
Кучи син, абсолютен кучи син. Колко жалко, че в момента нямах стрела, за да прострелям и него.
– Тя си призна – каза златокосият рязко и прокара пръст по ръба на бокала си. От пръста му изскочи дълъг, смъртоносен нокът, който задраска по метала. С огромни усилия задържах дишането си равномерно. – Не се опита да го отрече.
Елфът с маска на лисица приседна в края на масата, а дългата му коса с цвят на пламък улови отблясъците на слънчевите лъчи. Можех да разбера защо носи маска – с този ужасен белег и липсващо око, но другият Върховен елф изглеждаше наред. Може би носи маската, за да е съпричастен. Може би това обяснява тази безумна мода.
– Е – изсъска червенокосият, – сега трябва да се занимаваме с това нещо заради безполезната ти милост, с която провали...
Пристъпих напред само една крачка. Не бях сигурна какво ще кажа, но да слушам някой да говори за мен по този начин... Овладях езика си, но крачката напред бе достатъчна.
– Хареса ли ти убийството на приятеля ми, човеко? – попита червенокосият. – Поколеба ли се, или омразата в сърцето ти те завладя напълно и дори не си помисли да го пощадиш? Сигурно е било голямо удоволствие за нищожен смъртен като теб да го победиш.