Златокосият не каза нищо, но челюстта му се стегна. Докато и двамата ме гледаха, инстинктивно посегнах към мястото, където някога висеше ножът ми.
– Както и да е – продължи мъжът с лисичата маска и се обърна към събеседника си с подигравателна усмивка. Сигурно само ще предизвикам смеха му, ако извадя оръжие срещу него. – Може би има начин да...
– Люсиен – тихо каза похитителят ми, а в името отекна намек за ръмжене. – Дръж се прилично.
Люсиен замръзна за миг, после скочи от масата и дълбоко ми се поклони.
– Моите извинения, госпожице.
Още една шега за моя сметка.
– Аз съм Люсиен, придворен и посланик – направи тържествен жест с ръка. – Очите ви са като звезди, а косата – като старо злато.
Повдигна вежди в очакване да му кажа името си. Но да му казвам какво и да било за себе си и за това откъде съм...
– Казва се Фейра – каза господарят му, звярът. Трябва да е чул името ми в колибата. Стряскащо зелените му очи отново срещнаха моите, после се отклониха към вратата. – Алис ще те заведе в стаята ти. Добре ще ти дойде една баня и чисти дрехи.
Не можех да преценя дали това е обида, или не. Една твърда ръка ме хвана за лакътя и аз подскочих. Закръглена кестенява жена с птича маска ме дръпна за ръката и посочи с глава към отворената врата зад нас. Носеше безупречно бяла, колосана престилка, а под нея проста кафява рокля от домашно тъкан плат – прислужница. Значи това с маските не е случайно.
Щом толкова ги е грижа за дрехите, дори тези на слугите, може би са достатъчно повърхностни и суетни и ще мога да ги измамя въпреки воинските одежди на господаря им. И все пак, те са Върховни елфи. Трябва да съм умна и да чакам търпеливо, докато настъпи подходящ момент да избягам. Затова позволих на Алис да ме отведе. Стая – не килия. Изпитах кратко облекчение.
Докато излизахме, Люсиен изръмжа:
– Тя ли е ръката, избрана от Котела, да се намеси? Тя е убила Андрас? Изобщо не трябваше да го пращаме там, отвъд, не бива да пращаме никой от тях. Цялата идея беше глупава.
Ръмженето му бе по-скоро тъжно, отколкото гневно. Дали и той може да променя облика си?
– Може би трябва да дадем отпор, може би е време да кажем Стига. Да изхвърлим оттук момичето, да я убием, не ме е грижа –тя е само товар тук, нищо повече. По-скоро ще ти забие нож в гърба, отколкото да говори с теб или с който и да е от нас.
– Не – сопна се другият. – Няма да предприемаме нищо, докато не разберем дали наистина няма друг начин. А момичето остава. Цяла и невредима. Край на спора. Животът ù в онзи коптор е бил достатъчно тежък.
Страните ми пламнаха и избегнах погледа на Алис, макар да усетих, че ме оглежда. Коптор, значи... е, предполагам, че колибата ни е точно това, в сравнение с този палат.
– Е, няма да ти лесно, старче. Сигурен съм, че нейният живот напълно ще замени този на Андрас. Може дори да я пратиш да тренира с останалите на границата.
Раздразнено ръмжене прониза въздуха.
Лъскавите, широки коридори ме погълнаха, преди да чуя останалото.
* * *
Алис ме преведе по безкрайни коридори в злато и сребро, докато стигнахме до пищна спалня на втория етаж. Трябва да си призная, че не се противих много, когато Алис и още две прислужници, също маскирани, ме изкъпаха, подстригаха ми косата и после ме скубаха, докато не се почувствах като пиле, което приготвят за вечеря. От всичко, което знаех за тях, нищо чудно случаят да е точно такъв.
Единствено обещанието на Върховния елф, че ще живея до края на дните си в Притиан, вместо да умра, ми помогна да не припадна. Елфите прислужници приличаха на хора, с изключение на ушите, но така и не разбрах как ги наричат господарите им. Не посмях обаче да попитам или изобщо да ги заговоря, не и докато ръцете им шареха по мен, не и докато бяха толкова близо, че трябваше да съсредоточа всичките си усилия да не се разтреперя.
И все пак, когато зърнах роклята от тюркоазено кадифе, която Алис е приготвила на леглото, се увих в белия халат, свих се в един стол и започнах да я умолявам да ми върне дрехите. Алис отказа, а когато отново ù се помолих, стараейки се да звуча възможно най-жалко и отчаяно, тя изхвърча ядосано от стаята. От години не бях обличала рокля. Нямах намерение тепърва да започвам, особено щом най-важната ми задача е да избягам. Няма да мога да се движа свободно в рокля.
Увита в халата, седях там, докато минутите се точеха, а единственият звук бе чуруликането на птичките в градината под прозорците. Нямаше писъци, нямаше удари на оръжие в оръжие, нямаше и намек за изтезания или други жестокости.