Спалнята беше по-голяма от цялата ни колиба. Стените бяха оцветени в зелено, с ефирни декорации в златно. Златни бяха и фризовете. Щяха да ми се сторят безвкусни, ако мебелите в цвят слонова кост и килима не им подхождаха толкова добре. Огромното легло беше в подобни нюанси, а завесите на балдахина, които се спускаха около леглото, се полюшваха леко от бриза, идващ през отворените прозорци. Халатът, в който бях увита, беше от най-фина коприна, поръбена с дантела, едновременно семпъл и изящен, че не се сдържах и прокарах пръст по реверите.
Малкото истории, които съм чувала, се оказаха грешни... или пък петстотинте години давност са ги изопачили. Да, все още бях плячка, родена слаба и безполезна, в сравнение с тях, но тук беше... спокойно. Мирно. Освен ако и това не е илюзия, а вратичката в Договора да се окаже лъжа, трик, за да ме успокоят, преди да ме убият. Върховните елфи обичаха да си играят с храната си.
Вратата изскърца и Алис се появи отново с куп дрехи в ръцете. Вдигна във въздуха една мокра сивкава риза.
– Това ли искаш да носиш?
Аз зяпнах дупките по страните и ръкавите на ризата.
– Разпадна се в момента, в който перачката го сложи във водата – тя вдигна няколко кафяви парцала. – А това е всичко, останало от панталоните ти.
Потиснах ругатнята, която се надигна от гърдите ми. Нищо, че беше прислужница, спокойно можеше да ме убие.
– Сега ще облечеш ли роклята? – сопна се тя.
Знаех, че трябва да стана, да се съглася, но вместо това потънах още по-дълбоко в стола. Алис ме погледа враждебно известно време, после пак излезе.
Върна се с панталони и туника, които ми станаха. И двете дрехи бяха в ярки цветове. Малко прекалено официални, но не се оплаках, докато обличах бялата копринена риза, нито докато закопчавах тъмносинята туника и прокарвах пръсти по острия златен конец, с който бяха избродирани реверите ù. Сигурно струваше цяло състояние, но си пасна с онази безполезна част от мен, която се възхищава от прекрасни, необичайни и цветни неща.
Бях твърде млада, за да си спомням нещо от живота преди баща ми да се разори. Беше достатъчно сговорчив, за да ме търпи да се шляя из неговите канцеларии, а понякога дори ми обясняваше за различните стоки и тяхната стойност – подробности, които отдавна съм забравила. Времето, което прекарвах в компанията му, с ароматите на екзотични подправки и музиката на различни езици, беше сред малкото ми щастливи спомени. Нямаше нужда да зная точната стойност на вещите в тази стая, за да разбера, че дори и само изумруденозелените завеси – коприна и златисто кадифе, ще ни изхранят до края на живота ни.
По гърба ми пробяга ледена тръпка. Бяха минали дни, откакто заминах. Сърнешкото сигурно вече е на привършване.
Алис ме накара да седна в един стол с ниска облегалка пред празната камина и не се възпротивих, когато прокара гребен през косата ми и започна да я сплита.
– Цялата си кожа и кости – отбеляза тя, докато пръстите ù нежно докосваха главата ми.
– Така става през зимата с бедните смъртни – отвърнах аз, като се постарах да не прозвучи твърде остро.
Тя изсумтя весело.
– Ако си умна, ще си държиш устата затворена, а ушите отворени. По-полезно ще ти е, отколкото да приказваш. И си опичай ума – тук дори сетивата ти могат да те предадат.
Опитах се да не потреперя при това предупреждение. Алис продължи:
– Някои от местните са разстроени от случилото се с Андрас. Ако питаш мен, Андрас беше добър страж, но знаеше какво го чака, ако премине стената – знаеше, че го чакат проблеми. А и останалите разбират условията на Договора, дори да не са доволни от присъствието ти тук заради милостта на господаря ни. Така че си дръж главата наведена и никой няма да те безпокои. Макар че Люсиен... добре ще му дойде някой да му даде урок, ако си достатъчно смела за това.
Не бях и преди да отворя уста да попитам кого още трябва да избягвам, тя свърши със сплитането на косата ми и отвори вратата към коридора.
7.
Златокосият Върховен елф и Люсиен още седяха на масата, когато Алис ме върна в трапезарията. Пред тях вече нямаше чинии, но те все още надигаха златните бокали. Истинско злато, не фолио или боя. Стоях насред стаята и си мислех за нашите разнородни прибори. Толкова богатство... такова огромно богатство, а ние нямахме нищо.
Полудив звяр, така ме наричаше Неста. Само че в сравнение с него, с това място, в сравнение с елегантния, небрежен начин, по който държаха бокалите, начина, по който златокосият ме наричаше човеко... в сравнение с Върховните елфи всички ние бяхме полудиви зверове. Нищо че те са тези, които могат да се превъплъщават в създания с козина и зъби.