Погледнах храната, която още стоеше на масата. Умирах от глад, виеше ми се свят и имах чувството, че ще припадна.
Маската на златокосия проблесна с последните лъчи на слънцето.
– Преди да попиташ – храната все още е безопасна за теб.
Той посочи към стола в противоположния край на масата. Нито следа от нокти. Аз не помръднах и той продължи по-остро:
– Тогава какво искаш?
Нищо не казах. Да се наям, да избягам, да спася семейството си...
Люсиен се обади от мястото си в средата на широката страна на масата.
– Казах ти, Тамлин.
Хвърли поглед към приятеля си.
– Уменията ти с жените определено са изгубили силата си през последните десетилетия.
Тамлин. Той изгледа кръвнишки Люсиен и се размърда на стола си. Опитах се да не реагирам на другото, което каза Люсиен. Десетилетия.
Тамлин не изглеждаше кой знае колко по-голям от мен, но елфите бяха безсмъртни. Може да е на стотици години, ако не и хиляди. Устата ми пресъхна, докато оглеждах странните им маскирани лица. Неземни, първични, надменни. Като непоколебими богове или груби царедворци.
– Е – рече Люсиен, без да сваля от мен кафявото си око. – Вече не изглеждаш толкова зле. Което е някакво облекчение, предполагам, след като ще живееш с нас. И все пак туниката не е толкова хубава, колкото роклята.
Вълци, готови да скочат, ето това бяха, точно като приятеля си. Много внимателно, като си подбирах думите и се стараех да дишам спокойно, казах:
– Предпочитам да не обличам рокля.
– И защо не? – попита Люсиен напевно.
Тамлин отговори вместо мен:
– Защото е по-лесно да ни убие, ако е с панталони.
Исках да им изкрещя да ме оставят на мира, но вместо това казах спокойно:
– Сега, след като съм тук, какво... какво смятате да правите с мен?
Люсиен изсумтя, а Тамлин отговори с известно раздразнение:
– Просто седни.
Столът все така ме чакаше в края на масата, отрупана с храна, топла храна, от която се носеха изкусителни аромати. Явно прислугата е донесла нови блюда, докато се къпех. Такава загуба. Свих ръце в юмруци.
– Няма да те ухапем – белите зъби на Люсиен блеснаха по начин, който предполагаше обратното. Гледах да не срещам погледа му, онова странно, живо метално око, което ме проследи, докато вървях към стола, и най-сетне седнах.
Тамлин стана и тръгна към мен – приближаваше се все повече и повече, всяко негово движение беше изпълнено със смъртоносна грация като всемогъщ хищник. Беше ми трудно да остана неподвижна, особено след като той взе една чиния, донесе я до мен и сложи в нея месо и сос.
Аз тихо казах:
– Мога и сама.
Бях готова на всичко, само да се отдалечи от мен.
Тамлин спря, беше толкова близо до мен, че един замах с ноктите, спотайващи се под кожата му, е достатъчен да ми изтръгне гърлото. Затова по кожения ремък нямаше оръжия – за какво са му оръжия на някого, когато самият той е оръжие?
– За хората е чест да им сервира Върховен елф – каза той малко грубо.
Преглътнах мъчително. Той продължи да слага храна в чинията ми, докато тя не се напълни с месо, сос и хляб, след което напълни една чаша със светло, искрящо вино. Въздъхнах, когато тръгна обратно към мястото си, макар че можеше да ме чуе.
Не исках нищо друго, освен да заровя лице в чинията и да ям, докато масата не опустее, но пъхнах ръце под бедрата си и се втренчих в двамата елфи.
Те също ме гледаха, твърде съсредоточено, за да е случайно. Тамлин се изправи леко и каза:
– Изглеждаш.... по-добре отпреди.
Това комплимент ли беше? Мога да се закълна, че Люсиен кимна окуражително на Тамлин.
– И косата ти е... чиста.
Сигурно от глад халюцинирах, но ми се стори, че това е някакъв жалък опит за ласкателство от негова страна. И все пак се облегнах на стола и заговорих бавно, тихо и внимателно, както бих говорила с кой да е друг хищник:
– Значи сте Върховни елфи? Елфически аристократи?
Люсиен се прокашля и погледна Тамлин.
– Ти отговори.
– Да – каза Тамлин и се намръщи... сякаш се чудеше какво да ми каже. Примири се с: – Такива сме.
Хубаво. Немногословен мъж... елф. Бях убила негов приятел, а сега бях неканен гост в дома му. На негово място и аз няма да искам да разговарям със себе си.
– Какво смяташ да правиш с мен?
Очите на Тамлин не слизаха от лицето ми.
– Нищо. Прави каквото искаш.
– Значи няма да ти бъда робиня? – дръзнах да попитам.