Люсиен се задави с виното си. Но Тамлин не се усмихна.
– Не държа роби.
Не обърнах внимание как топката нерви в гърдите ми се отпусна.
– Тогава какво ще правя цял живот тук? – настоях . – Искаш ли... искаш ли да правя нещо в замяна на подслона? Да работя?
Глупав въпрос, особено ако той самият не е мислил за това, но... но трябваше да знам.
Тамлин се вцепени.
– Какво ще правиш с живота си не е мой проблем.
Люсиен многозначително си прочисти гърлото, а Тамлин го изгледа гневно. След тази размяна на погледи, която не успях да разбера, Тамлин въздъхна и попита:
– Нямаш ли някакви... интереси?
– Не.
Това не беше съвсем вярно, но нямах намерение да му обяснявам за рисуването. Не и при положение, че му е толкова трудно да разговаря с мен нормално.
Люсиен измърмори:
– Колко типично човешко.
Тамлин се обърна към него, но не го укори. Продължи:
– Прави каквото искаш с времето си. Само се пази от неприятности.
– Значи наистина имаш намерение да ме държиш тук завинаги.
Всъщност имах предвид: Значи аз ще живея тук в разкош, докато семейството ми умира от глад?
– Не аз съм измислил правилата – изръмжа Тамлин.
– Семейството ми умира от глад – казах аз. Нямах нищо против да моля, но не и за това. Дадох дума и удържах обещанието си вече толкова дълго време, че без него бях нищо и никой. – Моля те, пусни ме. Трябва да има... трябва да има някаква друга вратичка в Договора, някакъв друг начин да изкупя вината си.
– Да изкупиш вината си ли? – повтори Люсиен. – Направи ли опит поне да се извиниш?
Очевидно опитът за ласкателства беше приключил. Погледнах Люсиен право в единственото му живо око и казах:
– Съжалявам.
Той се облегна в стола си.
– Как го уби? В кървав двубой или просто хладнокръвно го простреля?
Вцепених се.
– Прострелях го с ясенова стрела. После с обикновена, в окото. Той не се опита да се бие. След първия удар просто стоеше и ме гледаше.
– И въпреки това го уби... въпреки че не се е опитал да те нападне. И после го одра – изсъска Люсиен.
– Достатъчно, Люсиен – изръмжа Тамлин на придворния си. – Не желая да слушам подробности.
Той се обърна към мен – древен, безмилостен, непреклонен.
Заговорих преди той да е успял да каже нещо.
– Семейството ми няма да изкара и месец без мен.
Люсиен се изкиска и аз стиснах зъби.
– Знаеш ли какво е да си гладен? – попитах, докато гневът в мен се надигаше и поглъщаше и последните остатъци от здрав разум. – Знаеш ли какво е да не знаеш кога ще ядеш отново?
Челюстта на Тамлин се стегна.
– Семейството ти е живо и е добре. Наистина ли имаш толкова лошо мнение за елфите, та вярваш, че няма да се погрижа за тях, след като съм отнел единственото им средство за препитание?
Изправих гръб.
– Заклеваш ли се?
Дори и да не могат да лъжат, исках да го чуя с ушите си.
Чух нисък, невярващ смях.
– Кълна се във всичко, което съм и което притежавам.
– Защо не ми каза всичко това, когато тръгнахме от колибата?
– А ти щеше ли да ми повярваш? Сега вярваш ли ми? – ноктите на Тамлин се впиха в дървените облегалки на стола.
– Защо трябва да ти вярвам? Вие сте майстори в изопачаването на истината както ви изнася.
– Някои хора биха казали, че не е твърде мъдро да обиждаш Върховен елф в собствения му дом – изръмжа Тамлин. – Че трябва да си благодарна, че те намерих аз, преди някой друг от моя народ да дойде и да изиска заплащане на дълга, че те оставих жива и ти предлагам възможността да живееш в разкош.
Скочих на крака, пратих мъдростта по дяволите и тъкмо щях да сритам стола си, когато невидими ръце ме хванаха за раменете и ме накараха да седна отново.
– Не смей да правиш онова, което мислеше да направиш, каквото и да е то – каза Тамлин.
Замрях, когато миризмата на магия прониза ноздрите ми. Опитах се да се размърдам, да изпитам невидимите въжета. Ръцете ми бяха неподвижни, гърбът ми бе притиснат към дървената облегалка толкова силно, че ме болеше. Погледнах ножа, който лежеше до чинията ми. Трябва да посегна първо към него, нищо че усилието ще е напразно.
– Ще те предупредя само веднъж – каза Тамлин малко прекалено меко. – Само веднъж и после всичко зависи от теб, човеко. Не ме интересува дали ще отидеш да живееш някъде другаде из Притиан. Но ако преминеш стената, ако избягаш, вече няма да има кой да се грижи за семейството ти.
Думите му се забиха като кинжали в мен. Ако избягам, ако дори се опитам да избягам... най-вероятно ще обрека семейството си на мъчителна смърт. Ако дръзна и опитам... дори ако успея да се добера до тях, къде ще ги заведа? Няма как да скрия сестрите си на някой кораб, а щом пристигнем някъде, на някое сигурно място... няма да имаме къде да живеем. А той използва благоденствието на семейството ми срещу мен, заплашва оцеляването им, ако наруша правилата...