Отворих уста, но ръмженето му накара чашите да издрънчат:
– Това не е ли честна сделка? А и ако избягаш, може да не извадиш такъв късмет със следващия елф, който ще дойде да те търси.
Ноктите му се прибраха обратно под кожата.
– Храната не е омагьосана, в нея няма отрова и ако припаднеш, вината ще е само твоя. Така че ще останеш на масата и ще ядеш, Фейра. А Люсиен ще се постарае да се държи любезно – той му хвърли многозначителен поглед. Люсиен сви рамене.
Невидимите въжета се разхлабиха и аз присвих очи от болка, когато ръцете ми се удариха в масата. Магията, която държеше краката и торса ми, продължи да действа. Един поглед към горящите зелени очи на Тамлин ми каза всичко, което трябваше да знам: негова гостенка или не, нямаше да стана от тази маса, докато не хапна нещо. Ще мисля за внезапната промяна в плановете ми за бягство по-късно. Сега... Засега... огледах сребърната вилица до чинията и внимателно я взех в ръка.
Все още ме гледаха, следяха всяко мое движение, потрепването на ноздрите ми, когато се наведох да помириша храната в чинията си. Не усетих металното зловоние на магия. А и... елфите не могат да лъжат. Значи е прав за храната. Забодох с вилицата парче пилешко и отхапах от него.
Едва се удържах да не изпъшкам от удоволствие. От години не бях вкусвала нещо по-великолепно. Дори ястията, които ядяхме преди баща ми да се разори, бяха боклук, в сравнение с тези гозби. Опразних чинията си в мълчание, под съсредоточените погледи на двамата Върховни елфи, които като че ли брояха всяка моя хапка, но когато протегнах ръка да си сложа второ парче шоколадова торта, храната изчезна. Просто... изчезна, сякаш никога не е съществувала. Не остана и трошичка.
Преглътнах мъчително и оставих вилицата, за да не видят колко трепери ръката ми.
– Още една хапка и щеше да си изповръщаш червата – каза Тамлин и отпи голяма глътка от бокала си, а Люсиен отново се изкиска.
Невидимите въжета, които ме държаха, се разхлабиха. Безмълвно позволение да изляза оттук.
– Благодаря за вечерята – казах аз. За нищо друго не се сетих.
– Няма ли да останеш за още една чаша вино? – предложи Люсиен със злобна усмивка.
Опрях ръце на облегалките на стола и се надигнах.
– Изморена съм. Бих искала да си легна.
– От няколко десетилетия не съм виждал смъртни – рече Люсиен, – но вие, хората, никога не се променяте, затова не мисля, че ще сбъркам, ако попитам защо намираш компанията ни толкова неприятна, при положение че мъжете в родното ти място едва ли са кой знае какво.
От другия край на масата Тамлин отправи дълъг, предупредителен поглед на посланика си. Люсиен не му обърна внимание.
– Вие сте Върховни елфи – казах. – Аз искам да попитам защо си правите труда да ме каните тук... или да вечеряте с мен.
Глупачка. Досега десет пъти заслужих да ме убият.
Люсиен отговори:
– Вярно. Но ми направù удоволствието да ми разясниш това. Ти си смъртна жена и при все това си готова да сториш всичко друго, но не и да останеш в тази стая повече, отколкото е необходимо. Като изключим това – той размаха ръка към изкуственото си око и белега, – със сигурност не сме чак толкова противна гледка.
Типична елфическа суета и наглост. Поне за това легендите се оказаха прави.
– Освен ако си нямаш някого у дома. Или пред вратата на коптора ти не те чака цяла опашка кандидат-женихи, в сравнение с които ние сме долни червеи.
Снизхождението в гласа му беше толкова силно, че с удоволствие казах:
– Имаше един мъж в селото, с когото бях близка.
Преди този Договор да ме откъсне от него, преди да стане ясно, че на вас ви е позволено да правите с нас каквото поискате, а ние не можем да отвърнем на удара.
Тамлин и Люсиен размениха погледи, но Тамлин беше този, който попита:
– Влюбена ли си в този мъж?
– Не – казах аз възможно най-безгрижно. Не беше лъжа, но дори и да имах подобни чувства към Айзък, отговорът ми щеше да е същият. Достатъчно лошо е, че Върховните елфи знаят, че имам семейство. Няма нужда да добавям и Айзък към списъка им.
Двамата отново размениха многозначителни погледи.
– А... влюбена ли си в някой друг мъж? – попита Тамлин през зъби.