Избухнах в смях, в който се прокрадна лека истерия.
– Не.
Погледнах ги. Глупости. Нима тези смъртноопасни, безсмъртни същества си нямаха по-добро занимание от това?
– Наистина ли точно това ви интересува? Дали ви намирам за по-привлекателни от човешките мъже и дали си имам някого у дома? Защо изобщо си правите труда да питате, щом, така или иначе, съм заточена тук до края на живота си?
Нажежена светкавица от гняв проряза сетивата ми.
– Искахме да научим повече за теб, понеже ще останеш тук доста време – каза Тамлин. Устните му бяха стиснати в тънка черта. – Само че гордостта на Люсиен понякога пречи на възпитанието му.
Той въздъхна, сякаш готов да ме остави да си ида, и добави:
– Иди да си починеш. И двамата сме заети през повечето дни, така че ако имаш нужда от нещо, питай прислугата. Те ще ти помогнат.
– Защо? – попитах аз. – Защо си толкова щедър?
Погледът, който ми хвърли Люсиен, подсказваше, че и той няма представа, предвид факта, че убих техен приятел, но Тамлин ме изгледа продължително.
– Така или иначе, убивам твърде често – каза накрая и сви широките си рамене. – А ти си достатъчно незначителна и няма да окажеш влияние на начина ни на живот. Освен ако не решиш да започнеш да ни избиваш.
По бузите и шията ми плъзна топлина. Незначителна... да, за тях бях незначителна, за безкрайния им живот, за свръхестествените им сили. Толкова незначителна, колкото бяха рисунките ми в колибата.
– Ами... – започнах аз, без да чувствам особена благодарност. – Благодаря ти.
Той кимна бегло и ме подкани с жест да изляза. Позволяваше ми да си тръгна. Както и подобаваше на толкова нисше същество като мен. Люсиен подпря брадичката си с юмрук и ми отправи лениво подобие на усмивка.
Достатъчно. Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Да им обърна гръб е все едно да обърна гръб на вълк, без да зная дали ще се отърва жива, или не. Те не продумаха, докато не излязох в коридора.
След секунда из къщата отекна подобният на лай смях на Люсиен, последван от рязко, остро изръмжаване, което го накара да млъкне.
Макар че ме пощадиха, тази нощ спах неспокойно, с чувството, че ключалката на вратата на спалнята ми е сложена там само за красота.
* * *
Преди да пукне зората, вече бях напълно будна, но останах в леглото да се взирам в тавана и да гледам как светлината започва да се процежда през завесите, наслаждавайки се на мекотата на постелята. Докато живеех в колибата, по това време вече бях станала и излязла, макар сестрите ми да мърмореха всяка сутрин, че ги събуждам толкова рано. Ако сега си бях вкъщи, щях вече да навлизам в гората, за да не изгубя и секунда безценна слънчева светлина, да слушам сънливото чуруликане на малкото останали през зимата птици. А тук всичко тънеше в тишина – и спалнята, и къщата, а леглото, в което лежах, ми се струваше огромно и празно. Бях свикнала с топлината от телата на сестрите ми.
Неста сигурно се радва на допълнителното място в леглото. Вероятно с удоволствие си представя, че съм в корема на някой елф и може би използва информацията, за да предизвика съчувствието на съселяните ни. И да ги направи по-щедри. А може би Тамлин им е оставил достатъчно пари или храна, или каквото разбира под думите „грижа се“, за да оцелеят през зимата. Дали селяните ще се обърнат срещу семейството ми, защото не искат да живеят с хора, свързани с Притиан, дали няма да ги прогонят.
Зарових лице във възглавницата и се завих презглава. Ако Тамлин наистина се е погрижил за тях, ако тази грижа секне в момента, в който премина стената, връщането ми ще предизвика по-скоро разочарование, отколкото радост.
„Косата ти е... чиста.“ Що за жалък комплимент? Предполагам, че щом ме е поканил да живея тук, щом е пощадил живота ми, значи не е толкова... зъл. Може би просто се опитва да заглади нещата след много, ама много грубото начало на нашите отношения. Може би... може би има начин да го убедя да намери някаква вратичка, да накара магията на Договора да ме подмине... Или пък да се опитам да убедя някой друг...
Скачах от мисъл на мисъл, опитвах се да си изясня нещата, когато някой отключи вратата и...
Последва писък и глух удар и когато скочих от леглото, видях Алис на пода. Опънатото въже, което направих от една завеса, висеше свободно на пода. Беше нещо като капан, за да се спре първият влязъл в стаята ми и да го удари през лицето. Това беше най-доброто, за което се сетих при наличните средства.
– Извинявай, извинявай – изтърсих аз и се втурнах да ù помогна, но Алис вече се изправяше, и ми изсъска, приглаждайки престилката си. Погледна самоделното въже, увиснало от лампата.