Коридорите бяха тихи и пусти, което си е странно за такова голямо имение. Снощи споменаха за другите, но не видях и не чух никакви други елфи. Из въздуха се носеше лек бриз, ухаещ на... люляк – сетих се, защото в градинката на Илейн имаше люляк, съпътстван от нежното чуруликане на овесарки. Още няколко месеца няма да чуя това чуруликане у дома, докато не дойде пролетта, ако изобщо го чуя.
Почти стигнах до парадното стълбище, когато забелязах картините.
Вчера не успях истински да се огледам, но сега, в празната къща, където нямаше кой да ме види... проблясък на цвят в изпълнения със сенки тъмен коридор ме накара да се закова на място, изобилие от цветове и структури ме привлякоха към една позлатена рамка.
Никога... никога не бях виждала нещо подобно.
Просто натюрморт, каза си част от мен. И наистина беше натюрморт – зелена стъклена ваза с букет цветя, натикани в тясното ù гърло, цветчета и листа с всякакви форми, размери и цветове – рози, лалета, грамофончета, златник, божури, жълтурчета...
Какъв ли талант трябва да имаш, за да ги нарисуваш толкова реалистично, дори повече от реалистично... Просто една ваза с цветя на тъмен фон, но в същото време нещо повече от това. Цветята сякаш грееха със собствена светлина, сякаш се опълчваха на сенките, събрани около тях. Какво майсторство е нужно дори само да се изобрази стъклената ваза, задържала тази светлина, пречупила я през водата в себе си, сякаш съдът, застанал върху каменния пиедестал, наистина е важен... Забележително.
Мога да прекарам часове наред пред картината, а останалите творби в коридора ще ми стигнат за целия ден, но... градината. Плановете.
И все пак, докато вървях надолу по стълбите, не можех да не призная, че това място е много по-... цивилизовано, отколкото си мислех. Дори мирно и спокойно, бих добавила.
Ако Върховните елфи наистина са по-добри, отколкото ги представят човешките легенди и слухове, може би няма да ми е прекалено трудно да убедя Алис колко страдам тук. Ако успея да спечеля Алис и я убедя, че Договорът е отсъдил погрешно и не бива да се изисква такава жертва от мен, тя може би ще се опита да направи нещо по въпроса и да ме измъкне и...
– Ей, ти – каза някой и аз подскочих. Между отворените стъклени врати към градината се виждаше силуета на едра мъжка фигура.
Тамлин. Пак беше облечен във воинските си дрехи, които стояха като излети по него, разкривайки атлетичните му форми, а в кожения ремък сега бяха втъкнати три ножа – всеки от тях достатъчно голям, че да ме изкорми също толкова лесно, колкото някой от ноктите му. Русата му коса беше завързана отзад и разкриваше заострените му уши, както и странната, прелестна маска.
– Къде отиваш? – попита той рязко, така че въпросът прозвуча почти като заповед.
Ей, ти. Чудех се дали изобщо си спомня името ми.
Отне ми секунда да принудя краката си да се изправят от приклекналата поза, в която се озовах.
– Добро утро – казах твърдо. Пак беше по-добре от Ей, ти. – Каза, че мога да прекарвам времето си, както искам. Не знаех, че съм под домашен арест.
Челюстта му се стегна.
– Разбира се, че не си под домашен арест.
Макар че ми отговори рязко, враждебно, не можех да пренебрегна чисто мъжката привлекателност на тази силна челюст, на топлата му загоряла кожа. Сигурно ще е хубав, ако някога си свали маската.
Когато осъзна, че не се готвя да му отговоря, той оголи зъби в нещо, което предположих, че е опит за усмивка, и каза:
– Искаш ли да те разведа наоколо?
– Не, благодаря – успях да изрека. Болезнено ясно съзнавах колко непохватно е всяко мое движение, опитвайки се да го избягвам.
Той се изпречи на пътя ми, достатъчно близо, че да отстъпя крачка назад.
– Цяла сутрин стоя вътре. Имам нужда от малко чист въздух.
А ти си достатъчно незначителна, за да не ме притесняваш.
– Няма нужда – казах с надеждата да отклоня поканата. – Вече прояви... достатъчно щедрост.
Последва полуусмивка, не особено приятна, защото явно не е свикнал да му отказват каквото и да е.
– Имаш ли някакъв проблем с мен?
– Не – промълвих аз и излязох през вратата.
Той изръмжа глухо.
– Няма да те убия, Фейра. Не нарушавам обещанията си.
Почти се препънах по стъпалата, водещи към градината, когато се обърнах да го погледна. Той стоеше на най-горното стъпало, солиден и древен като бледите камъни, от които е построено имението.
– Да ме убиеш – не, но да ме нараниш? Това някаква друга вратичка в Договора ли е? Която Люсиен... или някой друг тук може да използва срещу мен?