– Всички имат заповед да не те докосват.
– И все пак съм затворена в имението ти, защото наруших правило, за чието съществуване не знаех. Какво изобщо правеше приятелят ти в гората в онзи ден? Мислех, че Договорът забранява на вашия народ да навлиза в нашите земи.
Той ме гледаше втренчено. Май бях отишла твърде далеч, задавах твърде много въпроси. Може би се досещаше защо питам.
– Договорът – тихо започна той – не ни забранява нищо, освен да ви поробваме. Стената е просто неудобство. Ако пожелаем, можем да я разрушим и да изколим всички ви.
Кръвта ми се смрази във вените. Аз бях принудена да живея в Притиан, но семейството ми... Бързо попитах:
– А желаете ли да я разрушите?
Той ме огледа отгоре до долу, сякаш преценяваше дали си струвам усилието да ми отговори. Накрая каза:
– Аз лично нямам никакъв интерес към земите на смъртните, но не мога да говоря от името на сънародниците си.
Все още не беше отговорил на въпроса ми.
– Тогава какво правеше приятелят ти в гората?
Тамлин замря. Такава неземна, първична грация имаше в него, дори и в начина, по който дишаше.
– В земите ни... върлува болест. Из цял Притиан. Вече почти петдесет години. Затова къщата и имението са толкова празни – повечето... си отидоха – той говореше бавно, внимателно, сякаш му е трудно да сподели това на една смъртна. – Заразата се разпространява бавно, но влияе на магията ни... зле. И моите собствени сили са увредени. Тези маски – той почука с пръст по своята – са резултат от внезапен прилив на магия, който се появи по време на един маскен бал преди четиридесет и девет години. Не можем да ги свалим.
Премигнах. Принудени да носят маски почти петдесет години. Аз сигурно ще полудея и ще смъкна кожата от лицето си.
– Когато си с облика на звяр, нямаш маска, нито пък приятелят ти имаше.
– Болестта може да е жестока, нали?!
Живей като звяр или живей с маска.
– Каква... що за болест е това?
– Не е точно зараза, не се предава като чума или грип. Засяга единствено магията на всички жители на Притиан. Андрас премина стената в онзи ден, защото го изпратих да търси лек.
– Болестта може ли да навреди на хората?
– Да – отвърна той. – Има... вероятност да засегне смъртните и цялата ви територия. Повече не знам. Болестта се движи бавно и засега твоят народ е в безопасност. От десетилетия не е имало инциденти, магията, изглежда, поддържа едно и също състояние, макар и да е отслабнала.
Фактът, че споделя с мен толкова много, беше знак как вижда бъдещето ми – никога няма да ме пусне да си ида у дома, никога няма да срещна друг смъртен, на когото неволно да разкажа тази тайна.
– Една жена-наемник ми каза, че според нея елфите обмислят да ни нападнат. Има ли нещо общо с тази болест?
Долових намек за усмивка, изглеждаше изненадан.
– Не зная. Често ли разговаряш с наемници?
Аз вирнах брадичка.
– Разговарям с всеки, който може да ми каже нещо полезно.
Той изпъна рамене и единствено обещанието му, че няма да ме убие, ми попречи да се свия уплашено. После размърда раменете си, сякаш се отърсваше от раздразнението.
– Капанът в стаята ти за мен ли беше предназначен?
Поех си рязко въздух.
– Ще ме виниш ли, ако е бил за теб?
– Може и да приемам образа на животно, но не съм дивак, Фейра.
Значи помни името ми, все пак. Погледнах многозначително към ръцете му, към острите като бръсначи, дълги, извити нокти, които се подаваха изпод загорялата му кожа. Той забеляза погледа ми и скри ръце зад гърба си. После рязко каза:
– Ще се видим на вечеря.
Това не беше молба, но аз въпреки това му кимнах и поех между живите плетове, без да ме интересува къде точно отивам. Достатъчно беше, че се отдалечавам от него.
Болест по земите им, която засяга магическите им способности и ги намалява... Магическа болест, която някой ден може да стигне до човешките земи. След толкова много векове без магия... ще бъдем напълно беззащитни пред болестта и пред онова, което може да причини на човечеството.
Зачудих се дали някой от Върховните елфи ще си направи труда да предупреди моя народ.
Не ми отне дълго време да се досетя за отговора.
8.
Преструвах се, че вървя безцелно из великолепните, безмълвни градини, докато в същото време внимателно запомнях пътеките и си набелязвах места, подходящи за криене, ако ми потрябват. Той отне оръжията ми, а не бях толкова глупава, че да се надявам да попадна на ясен в имението. Но някъде трябва да има оръжейна. Ако няма, ще намеря друго оръжие, ще го открадна, ако се налага. За всеки случай.