Проверката ми предишната нощ установи, че прозорецът в спалнята ми не е заключен. Да се измъкна през него и да се спусна до земята по глицинията няма да е особено трудно – катерила съм се по доста дървета и височината не ме притеснява. Не че планирам да бягам, но... добре е да знам как да го направя, ако усетя, че съм достатъчно отчаяна да рискувам.
Не се съмнявах в твърдението на Тамлин, че останалата част от Притиан е смъртоносна за хора като мен... а и с тази болест... По-добре ще е да остана тук засега.
Но не искам... не мога просто да приема, че ще остана тук завинаги, дори и да са се погрижили за семейството ми. Не и без да се опитам да намеря някого, който да се застъпи за мен пред Тамлин.
Макар че Люсиен... добре ще му дойде някой да му даде урок, ако си достатъчно смела за това. Така ми каза Алис вчера.
Задъвках късите си нокти, докато вървях и обмислях всеки възможен план и капан, който ме очаква. Думите никога не са били силната ми страна, така и не се научих на тънкостите в социалното общуване, които сестрите и майка ми толкова добре владееха, но... щом успявах да продам кожите от лова на пазара в селото, значи не бях чак толкова неумела.
Може би трябва да потърся посланика на Тамлин, нищо че той ме презира. Ясно показа, че не е особено доволен от присъствието ми тук – дори предложи да ме убият. Със сигурност ще се радва да ме върне обратно или пък да убеди Тамлин да намери друг начин за спазване на Договора. Ако има такъв начин.
Приседнах на една пейка в беседка, отрупана с разцъфнали камбанки, напръстник им казват още, когато изведнъж шум от нечии стъпки по чакъла изпълни въздуха. Два чифта крака, които стъпваха леко и бързо. Станах от пейката и надникнах в посоката, от която дойдох. На пътеката нямаше никого.
Излязох от беседката и се спрях пред малка полянка, обсипана с разцъфнали лютичета. Ярката зелено-жълта поляна беше съвсем пуста. Зад мен се издигаше крива, чвореста дива ябълка, обсипана с цвят. Сенчестата пейка, на която се готвех да седна, беше покрита с нежнорозови листенца. Полъхна бриз, клоните зашумоляха и се изсипа водопад от листенца. Като сняг.
Продължих да се оглеждам – градината, полянката... Много внимателно се ослушвах за собствениците на онези два чифта крака. На дървото нямаше никого, нито зад него. По гръбнака ми пробяга тръпка. Бях прекарала достатъчно време в гората, за да се доверявам на инстинктите си.
Някой стоеше зад мен, може би дори двама души. Дочух как единият подуши нещо, а другият едва чуто се засмя, и сърцето ми се качи в гърлото. Бавно обърнах глава и погледнах през рамо, но с края на окото си видях само сребрист проблясък във въздуха.
Трябва да се обърна. Трябва да се изправя пред каквото и да се спотайва там.
Чакълът изхрущя, сега вече по-близо до мен. Проблясъците станаха по-големи и се разделиха на две малки фигурки, които ми стигаха до кръста. Свих юмруци.
– Фейра! – гласът на Алис проряза тишината и аз подскочих.
– Фейра, обядът! – извика отново тя. Извърнах се, готова да изкрещя, за да я предупредя за онези, които се спотайват зад гърба ми. Само че сияещите неща бяха изчезнали, заедно с душенето и смеха, а аз се оказах изправена пред старинна статуя на две весели, подскачащи агънца. Разтърках шията си в недоумение.
Алис отново ме повика, аз си поех дълбоко въздух и тръгнах обратно към къщата. Докато се връщах по собствените си стъпки, не можах да се отърва от усещането, че някой все още ме наблюдава с любопитство, че иска да си играем.
* * *
Същата вечер, по време на вечерята, откраднах един нож от масата. Исках да имам нещо, каквото и да е, с което да се защитавам.
Оказа се, че вечерята е единственото хранене, което съм поканена да споделям с компания, и това напълно ме устройваше. Да сядам на масата с Люсиен и Тамлин по три пъти на ден сигурно ще е истинско изтезание. Но мога да изтърпя един час в компанията им около дългата маса, ако това ще ги накара да мислят, че съм кротка и покорна и че нямам планове да променям съдбата си.
Докато Люсиен обясняваше на Тамлин нещо за някаква повреда в металното му око, с което между другото той наистина виждаше, аз плъзнах ножа в ръкава на туниката си. Сърцето ми биеше толкова бързо, че си помислих как всички наоколо го чуват, но Люсиен продължи да говори, а Тамлин да го слуша с внимание.
Сигурно трябва да ги съжалявам, заради маските, които са принудени да носят, заради болестта, поразила магията и народа им. Но колкото по-малко общувам с тях, толкова по-добре, особено предвид факта, че Люсиен намира всяка моя дума за безумно смешна и глупава. Ако се скарам с него, няма да си помогна. Така или иначе, ще да ми е трудно да го спечеля на своя страна сега, когато аз съм жива, а приятелят му не. Трябва да го хвана насаме, иначе рискувам да събудя подозренията на Тамлин.