Погледнах многозначително към кожения ремък на Тамлин, воинските му одежди и меча на Люсиен.
Люсиен се ухили.
– Освен това танцуваме с духове при пълнолуние и крадем човешки бебета от люлките, за да ги подменяме с наши...
– Нима... – прекъсна го Тамлин с тих, но дълбок глас. – Нима майка ти не ти е разказвала за нас?
Опрях ръка в масата и се опитах да задълбая в дървесината с късите си нокти.
– Майка ми нямаше време да ми разказва приказки.
Поне тази част от миналото си можех да разкрия.
Люсиен, като никога, не се засмя. След една доста неловка пауза, Тамлин попита:
– Как умря тя?
Когато вдигнах вежди, той побърза добави, по-меко:
– Не видях следи от присъствието на по-възрастна жена в къщата ви.
Хищник или не, нямах нужда от съчувствието му. Въпреки това му отговорих.
– Тиф. Бях на осем години.
Станах от мястото си и тръгнах към вратата.
– Фейра – повика ме Тамлин и аз се обърнах. На бузата му потрепна мускул.
– Съжалявам за загубата ти!
Опитах се да не направя гримаса, обърнах се на пети и излязох. Не ми трябват съболезнованията му, не ги искам. Не и за майка ми, която никога не ми е липсвала. Пък нека ме смята за груба, недодялана смъртна, недостойна за вниманието му.
По-добре ще е да убедя Люсиен да говори от мое име с Тамлин, при това възможно най-скоро, преди някой от другите, за които споменаха, да се появи или болестта да стигне дотук. Утре – утре ще говоря с него, ще го проверя.
В стаята ми, в гардероба, открих малка торба и сложих в нея един кат дрехи заедно с ножа, който откраднах от масата. Острието му беше направо жалко, но все пак е по-добре от нищо. За всеки случай. Ако ме пуснат да се прибера и се наложи да потегля незабавно.
За всеки случай.
9.
На следващата сутрин, докато Алис и другата прислужница ми приготвяха банята, аз обмислих плана си. Тамлин спомена, че двамата с Люсиен имат най-различни задачи и като изключим вчерашната ни среща, рядко ще виждам някой от двамата наоколо. Така че първата ми задача е да открия Люсиен, сам.
Един небрежен въпрос, отправен към Алис, я накара да сподели, че според нея Люсиен днес трябва да патрулира на границата, което означава, че в момента е в конюшнята и се приготвя за тръгване. Щом се облякох и прислужниците излязоха, изтичах навън, като се молех да не съм закъсняла.
Вървях бързо през градината към една група постройки, които зърнах в далечината предишния ден, когато гласът на Тамлин долетя иззад гърба ми:
– Днес няма ли капани?
Замръзнах, както си вървях, и погледнах през рамо. Стоеше на няколко метра от мен.
Как е успял да се промъкне толкова безшумно по чакъла? Елфическо умение, без съмнение. Насилих се да се успокоя и казах възможно най-любезно:
– Ти каза, че тук е безопасно. Затова те послушах.
Очите му се присвиха леко, но ми се стори, че той направи опит да ми се усмихне мило.
– Работата, която трябваше да свърша сутринта, се отложи – обясни. И наистина, не беше с обичайната туника, кожения ремък го нямаше, а ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите и разкриваха загорели, мускулести ръце. – Ако искаш да пояздиш из имението, ако се интересуваш от новото си... жилище, мога да те придружа.
Отново това усилие да се държи любезно, макар че всяка дума сякаш му причинява болка. Може би Люсиен ще успее да му промени мнението. А дотогава... колко ли опасности ме дебнат наоколо, след като той е положил толкова усилия да накара хората си да се закълнат, че няма да ме наранят … да ме предпази от Договора? Усмихнах се мило и казах:
– Бих предпочела да прекарам деня без компания. Но ти благодаря за предложението.
Той се напрегна.
– Какво ще кажеш…
– Не, благодаря – прекъснах го аз, удивена от собствената си дързост. Наистина трябва да хвана Люсиен сам, да проуча ще успея ли да го убедя. Може вече да е тръгнал.
Тамлин сви юмруци, сякаш се бореше с ноктите, които искаха да изскочат от пръстите му. Но не ми се скара, не направи нищо. Просто се обърна и се отправи към къщата, без да продума.
Странно. Щях да полюбопитствам, ако не възнамерявах рано или късно да си тръгна оттук. Съвсем скоро, ако имам късмет, Тамлин вече няма да е мой проблем. Побързах към конюшните, скривайки някъде в себе си видяното. Може би някой ден, ако ме освободят, ще се върна към този момент в спомените си, за да помисля защо си е правил труда да се държи така.
Опитах се да не изглеждам твърде нетърпелива, твърде задъхана, когато най-сетне стигнах до красивата, прясно боядисана конюшня. Не се учудих, че всички коняри носят маски на коне. За тях... беше ми малко жал за тях и онова, което болестта им е причинила, за абсурдните маски, които са принудени да носят, докато някой не открие начин да развали магията, прикрепила ги към лицата им. Само че никой от конярите не ме погледна – или защото не смятаха, че заслужавам вниманието им, или защото и те ме мразеха заради убийството на Андрас.