Всичките ми опити да изглеждам безгрижна претърпяха провал, когато най-сетне открих Люсиен, яхнал черен кон, и той ми се усмихна широко с прекалено белите си зъби.
– Добро утро, Фейра.
Опитах се да скрия потръпването си и да се усмихна.
– Искаш да пояздиш или смяташ да преразгледаш поканата на Там да живееш с нас?
Опитах се да си припомня думите, които си намислих да му кажа, с които да го спечеля, но той се засмя, при това неприятно.
– Хайде. Днес трябва да обиколя южната гора и съм много любопитен да видя... способностите, които си проявила при убийството на приятеля ми, без значение нарочно или не. Отдавна не съм срещал човек, да не говорим за елфоубиец. Направи ми удоволствието да дойдеш с мен на лов.
Идеално. Поне тази част мина добре, нищо че поканата звучеше толкова привлекателно, колкото покана да вляза в бърлогата на мечка. Не бива да изглеждам твърде ентусиазирана. Затова отстъпих встрани, за да направя път на един от конярите. Той се движеше със същата грация и ловкост като всички останали в имението. И той не ме погледна – не даде знак какво мисли за присъствието на една елфоубийца в конюшнята.
Само че аз не мога да ловувам на кон. Моето ловуване се състои от внимателно следене и умело залагане на капани и примки. Не зная как се преследва дивеч на кон. Люсиен взе от коняря лък и колчан със стрели и му кимна. Усмихна се, но металното му око остана безизразно... живото кафяво също.
– За жалост, днес не предлагаме ясенови стрели.
Стиснах зъби, за да задържа хапливия отговор, който беше на езика ми. Тамлин ми даде дума, че тук никой няма да ме докосне и тъй като елфите не могат да лъжат, предположих, че с Люсиен ще бъда в безопасност... донякъде. Но щом не му е позволено да ме наранява, не разбирах защо ме кани да го придружа, освен да ми се подиграва по всички възможни начини. Може би наистина е отегчен от живота. По-добре за мен.
Затова просто свих рамене.
– Ами... предполагам, че, така или иначе, съм облечена за лов.
– Чудесно – рече Люсиен и металното му око проблесна, уловило лъчите на слънцето, които нахлуваха през отворената врата на конюшнята. Помолих се Тамлин да не се появи точно сега. Да не реши сам да излезе да поязди и да ни хване тук.
– Да тръгваме – казах аз и Люсиен подкани конярите да ми оседлаят кон. Аз се подпрях на дървената стена, като често хвърлях по едно око на отворените врати в очакване Тамлин да се появи всеки момент и отговарях любезно на наблюденията на Люсиен за времето.
За щастие, скоро бях на гърба на една бяла кобила и с Люсиен потеглихме през пролетно раззеленените дървета отвъд градините. Спазвах разумна дистанция от елфа с лисича маска, докато се движехме по широката пътека, с надеждата, че онова негово око не може да вижда зад гърба му.
Тази мисъл не ми хареса, затова я изтиках някъде дълбоко, заедно с онази част от мен, възхищаваща се на начина, по който слънцето огрява листата на дърветата и минзухарите, които приличат на ярки лилави пламъчета насред зеленото и кафявото. Тези неща не бяха съществени за плановете ми, а безполезни подробности, които засенчваха всичко останало – формата и наклона на пътеката, най-подходящите дървета за катерене, звуците от най-близките реки или ручеи. Ето това са нещата, които ще ми помогнат да оцелея, ако се наложи. Но също като останалите земи наоколо, гората беше пуста. Нито следа от нисши или Върховни елфи. И по-добре.
– Е, определено си овладяла умението да пазиш тишина по време на лов – изкоментира Люсиен и забави ход, за да се изравни с мен. Хубаво – нека той дойде първи, вместо аз да изглеждам прекалено напориста и дружелюбна.
Нагласих ремъка на колчана, за да разпределя тежестта му по-добре, и прокарах пръст по гладката извивка на лъка от тисово дърво, който държах в скута си. Лъкът беше по-голям от онзи у дома, стрелите бяха по-дълги и тежки, а остриетата по-плътни. Сигурно ще пропусна всяка цел, която си набележа, докато не свикна с тежестта на лъка.
Преди пет години взех последните няколко медни монети, останали от богатството на баща ми, за да си купя лък и стрели. Оттогава всеки месец заделях по малко пари за нови стрели и тетива.