– Е? – попита Люсиен. – Нима няма достоен за вниманието ти дивеч? Минахме покрай доста катерици и птици.
Балдахинът от клони и листа над нас хвърляше сенки по маската му – светлина, тъмнина и лъскав метал.
– Струва ми се, че имате достатъчно храна на трапезата си и няма нужда да се грижа за това, особено предвид колко от нея остава неизядена.
Съмнявах се, че катеричето месо ще е достойно за въпросната трапеза.
Люсиен изпръхтя, но не каза нищо, докато минавахме под един разцъфнал люляков храст. Пурпурните му съцветия се бяха привели толкова ниско, че погалиха бузата ми като хладни кадифени пръсти. Обонянието ми запази сладкият, натрапчив аромат дори и след като се отдалечихме от храста. Това няма да ми е от полза, казах си. Макар че... гъсталакът зад люляка може да послужи за скривалище, ако ми потрябва такова.
– Каза, че си посланик на Тамлин – започнах аз. – Посланиците често ли патрулират из земите на господарите си?
Небрежен, безразличен въпрос. Люсиен цъкна с език.
– Посланик съм при официални случаи, този патрул трябваше да го направи Андрас. Някой трябва да го замести.
Преглътнах мъчително. Андрас е имал свое място в този свят, свои приятели – не беше просто някакъв безименен, безличен елф. Със сигурност им липсва повече, отколкото аз липсвах на семейството ми.
– Аз... аз наистина съжалявам – промълвих и говорех сериозно. – Не знаех... не знаех какво значи той за всички вас.
Люсиен сви рамене.
– И Тамлин така каза, затова те доведе тук. Или просто си изглеждала толкова жалка в онези твои парцали, че просто му е дожаляло за теб.
– Нямаше да дойда с теб, ако знаех, че ще използваш разходката, за да ме обиждаш.
Алис спомена, че на Люсиен ще му се отрази добре, ако някой му даде урок. Лесна работа.
Люсиен изсумтя.
– Извинявай, Фейра.
Можех да го нарека лъжец заради това извинение, ако не знаех, че елфите не могат да лъжат. Което значи, че извинението му е... искрено? Не го проумявам.
– Е – каза той, – кога ще започнеш с опитите да ме убедиш да умолявам Тамлин да открие начин да те освободи от правилата на Договора?
Опитах се да не подскоча от изненада.
– Какво?
– Затова се съгласи да дойдеш с мен тук, нали? Затова се озова в конюшнята точно когато се готвех да тръгвам?
Той ми хвърли кос поглед с кафявото си око.
– Честна дума, впечатлен съм. И поласкан, щом мислиш, че имам такова влияние над Тамлин.
Няма да разкривам мислите си. Още не.
– За какво говориш...
Рязкото накланяне на главата му беше повече от красноречив отговор. После той се засмя и каза:
– Преди да изхабиш още от безценния си човешки дъх, нека ти обясня две неща. Първо, ако можеше нещата да стават, както аз искам, теб отдавна нямаше да те има тук, така че нямаше да се наложи да ме убеждаваш дълго. Второ, нещата не могат да станат, както аз искам, защото няма алтернатива на правилата, залегнали в Договора. Няма втора вратичка.
– Но... но трябва да има начин.
– Възхищавам се на куража ти, Фейра, наистина. Или може би на глупостта ти. Но тъй като Там няма да те изкорми, което е предпочитаният от мен вариант за разрешаване на проблема, оставаш тук. Освен ако не искаш да се пробваш да оцелееш сама в Притиан, което – той ме изгледа от горе додолу – не те съветвам да правиш.
Не, не... не мога просто... да остана тук. Завинаги. Докато умра. Сигурно... сигурно има друг начин или пък някой друг може да намери такъв начин. Овладях развълнуваното си дишане и изтиках паническите, нелогични мисли в дъното на съзнанието си.
– Героично усилие – подсмихна се Люсиен.
Не си направих труда да скрия гневния поглед, който му отправих.
Продължихме напред в мълчание и освен няколко катерици и птици, не срещнахме нищо и не чухме нищо необичайно. Не след дълго успях да успокоя мислите си достатъчно, че да попитам:
– Къде са останалите придворни на Тамлин? Наистина ли всички са избягали от тази болест, която отслабва магията ви?
– Откъде знаеш за двора? – попита той твърде бързо, което ме накара да заподозра, че ме е разбрал погрешно.
Постарах се лицето ми да остане безразлично.
– Всички имения ли имат посланици? А и прислужниците бърборят. Нали затова сте ги накарали да си сложат птичи маски на маскения бал?
Люсиен се намръщи и белегът му се опъна.
– Всеки от нас сам избра каква маска да си сложи в онази нощ, в знак на уважение към уменията на Тамлин да си мени формата. Включително и прислужниците. Но сега, ако имахме избор, щяхме да ги изстържем от лицата си с голи ръце – каза той и подръпна маската си. Тя не помръдна.