– Не реагирай – каза Люсиен и с усилие насочи погледа си напред. Металното му око замря. – Каквото и да усетиш или да видиш, не мърдай. Не поглеждай. Просто се взирай пред себе си.
Започнах да треперя и стиснах по-здраво поводите в изпотените си ръце. Можех да се запитам дали пък това не е някаква ужасна шега, но лицето на Люсиен беше съвсем пребледняло. Ушите на конете ни прилепнаха назад, но те не спряха, сякаш също бяха разбрали заповедта на Люсиен.
Тогава го усетих.
10.
Кръвта във вените ми се вледени, когато някакъв зловещ, изсмукващ студ ни обгърна. Не виждах нищо, само неясно блещукане с крайчеца на окото си, но конят под мен се вцепени. Насилих се да си придам безизразна физиономия. Дори ухаещата на пролет гора сякаш замря, повяхна и замръзна.
Студеното нещо прошушна наблизо, обикаляйки около нас. Нищо не виждах, но го усещах. В дъното на съзнанието ми някакъв древен, глух глас зашепна:
Ще строша костите ти между пръстите си. Ще изпия костния ти мозък. Ще пирувам с плътта ти. Аз съм всичко, от което се боиш. Аз съм всичко, от което се ужасяваш. Погледни ме. Погледни ме.
Опитах се да преглътна, но гърлото ми се беше стегнало. Продължих да се взирам в дърветата, в клоните им, във всичко, освен в студеното нещо, което продължаваше да обикаля около нас.
Погледни ме.
Исках да погледна... трябваше да видя какво е това.
Погледни ме.
Вторачих се в нацепената кора на един бряст в далечината и се опитах да мисля за приятни неща. Като топъл хляб и пълен стомах...
Аз ще напълня стомаха си с теб. Ще те погълна. Погледни ме.
Нощно безоблачно небе, обсипано със звезди, спокойно, бляскаво и безкрайно. Летен изгрев. Освежаващо къпане в горско езерце. Срещите с Айзък, когато се изгубвах за час или два в тялото му, в споделения ни дъх.
Онова нещо беше навсякъде около нас, толкова студено, че зъбите ми затракаха. Погледни ме.
Гледах ли, гледах към бряста, който сякаш непрекъснато се приближаваше, не смеех да мигна. Очите ми се зачервиха от болка, напълниха се със сълзи, които оставих да текат, без да давам знак, че съм забелязала нещото, което обикаля около нас.
Погледни ме.
И точно когато мислех, че наистина ще погледна, когато очите ме заболяха толкова силно от това да не гледам, студът се скри в храстите, оставяйки след себе си диря от смачкани растения. Едва когато Люсиен издиша с облекчение и конете ни разтърсиха глави, си позволих да се отпусна. Дори минзухарите сякаш се надигнаха.
– Какво беше това? – попитах, бършейки сълзите от лицето си.
Люсиен все още беше блед.
– Не ти трябва да знаеш.
– Моля те. Това ли е... сюриел?
Кафявото око на Люсиен потъмня, преди да ми отговори дрезгаво:
– Не. Това беше създание, което няма работа в нашите земи. Наричаме го Боге. Не можеш да го уловиш, не можеш да го убиеш. Дори с любимите ти ясенови стрели.
– Защо не бива да го гледам?
– Защото, ако погледнеш към него, ако дадеш знак, че забелязваш присъствието му, той става истински. И тогава може да те убие.
По гърба ми пробяга ледена тръпка. Ето това е Притиан, такъв, какъвто очаквах да бъде – пълен с чудовища, толкова страховити, че хората до ден-днешен снишават гласове, когато разказват за тях. Тези чудовища са причината, поради която не се поколебах и за миг да убия онзи вълк, щом заподозрях, че може да е елф.
– Чух гласа му в главата си. Каза ми да го погледна.
Люсиен разтърси рамене.
– Е, слава на Котела, че не го направи. Ако трябваше да разчиствам остатъците ти, щеше да ми се провали целият ден.
Усмихна ми се тъжно. Не отвърнах на усмивката.
Все още чувах гласа на Боге да шепти измежду листата, да ме вика.
След около час, който прекарахме в безмълвно яздене между дърветата, се успокоих достатъчно, че да се обърна отново към него:
– Значи си стар.
Той потръпна.
– И носиш меч, и патрулираш границата. Би ли се във войната?
Е... добре де, още съм любопитна как се е сдобил с белега си.
Той присви очи от неудоволствие.
– По дяволите, Фейра, не съм чак толкова стар.
– Но си воин, нали? Би ли могъл да ме убиеш, ако се наложи?
Люсиен изпръхтя развеселено.
– Не съм толкова добър, колкото е Там, но се справям с оръжията – той потупа дръжката на меча. – Искаш ли да те науча как да боравиш с такова оръжие, или вече знаеш, о, велики човешки ловецо? Щом си успяла да се справиш с Андрас, сигурно няма на какво повече да се научиш. Стига да знаеш къде да се прицелиш, нали? – и той се потупа по гърдите.