Въздухът рязко напусна дробовете ми, когато видях как елфът закуцука напред, само две крачки, преди да попадне в светлината, идваща от прозорците на къщата.
Не беше елф, а човек.
Баща ми.
11.
Не си позволих да изпадам в паника, да се съмнявам, да почувствам каквото и да е, освен желанието да бях откраднала малко храна от подноса ми със закуска, докато навличах туника върху туника, а после се увих в наметалото и пъхнах откраднатия нож в ботуша си. Дрехите, прибрани в торбата, щяха само да ме забавят по пътя.
Баща ми. Баща ми е дошъл за мен... да ме спаси. Каквото и да му е предложил Тамлин след заминаването ми, явно не е било много примамливо. Може би има кораб, готов да отплава, който ще ни отведе далеч оттук. Може би е продал колибата и е получил достатъчно пари, за да се установим на ново място, на нов континент.
Баща ми... сакатият ми, пречупен баща е дошъл.
Бърз поглед към градината ми разкри, че под прозореца няма никого, а тишината в къщата подсказваше, че още никой не е забелязал баща ми. Той все така чакаше край плета и сега ми направи знак да дойда. Поне Тамлин още не се е прибрал.
Огледах стаята за последен път, заслушах се дали някой не идва по коридора отвън и после се хванах за една от решетките на пълзящите по стената глицинии и се спуснах надолу.
Направих гримаса, когато ботушите ми докоснаха чакъла на пътеката с хрущене, но баща ми вече бе тръгнал към външната порта, куцукайки натам с бастун в ръка. Как изобщо е стигнал дотук? Сигурно някъде наблизо има коне. Не беше облечен достатъчно дебело за зимата, която ни очакваше от другата страна на стената. Аз обаче се бях навлякла с достатъчно дрехи, че да му дам една-две от тях, ако се наложи.
Като се стараех да се движа максимално леко и безшумно и внимавах да не ме осветят лунните лъчи, забързах след баща ми. Той вървеше с изненадваща бързина към плета край портата и тъмнината отвъд.
В къщата горяха само няколко свещи. Не смеех да дишам твърде шумно, не смеех и да извикам след баща ми, който все така куцукаше към портата. Ако тръгнехме веднага, ако той наистина е дошъл с коне, ще сме на половината път към вкъщи, преди някой да забележи, че ме няма. Ще избягаме. От Тамлин, от болестта, заплашваща да нахлуе и в нашите земи.
Баща ми стигна до портата. Тя вече беше отворена, а тъмната гора отвъд сякаш ни приканваше да се скрием в нея. Явно е оставил конете там. Той се обърна към мен, лицето му, което познавах толкова добре, бе изпито и напрегнато, кафявите му очи по изключение бяха ясни и ме подканваха. Побързай, побързай, сякаш крещеше всяко движение на ръката му.
Сърцето ми бясно биеше в гърдите ми, отекваше в гърлото ми. Оставаха само няколко метра – до него, до свободата, до новия живот...
Около ръката ми се стегнаха нечии пръсти и ме дръпнаха силно.
– Отиваш ли някъде?
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
Ноктите му пробиха всички дрехи, които бях навлякла. Вдигнах очи към лицето му, изпълнени с неподправен ужас.
Не смеех да помръдна, дори когато устните му се превърнаха в тънка черта, а мускулите на челюстта му потрепнаха. Дори и когато отвори уста и аз зърнах дългите, хищнически зъби, които проблеснаха на лунната светлина.
Ще ме убие – ще ме убие точно тук, а после ще убие баща ми. Няма да има повече вратички в Договора, нито комплименти, нито милост. Вече не го е грижа. Вече бях мъртва.
– Моля те – промълвих аз, – баща ми...
– Баща ти ли?
Той вдигна поглед към портите зад гърба ми и ръмженето му отекна из цялото ми тяло, когато отново оголи зъби.
– Защо не погледнеш пак – рече той и ме пусна.
Залитнах назад, завъртях се и си поех дъх да извикам на баща си да бяга, но...
Но него го нямаше. Само един белезникав лък и също толкова белезникав колчан със стрели, подпрени на портата. Планински ясен. Преди секунди ги нямаше, нямаше...
Лъкът и колчанът затрептяха, сякаш бяха от вода, и се превърнаха в голяма торба с припаси. Последва още едно трептене и торбата се превърна в сестрите ми, свити, прегърнати, плачещи.
Коленете ми омекнаха.
– Какво е...
Не ми стигнаха силите да довърша въпроса си. Пред мен отново се появи баща ми.
– Не те ли предупредиха да внимаваш? – сопна се Тамлин. – Че човешките ти сетива ще те предадат?
Той пристъпи от другата ми страна и изръмжа толкова яростно, че каквото и да беше онова нещо при портата, само проблесна и изчезна със скоростта на светкавица, потънала в тъмнината.
– Глупачка – каза той и се извърна към мен. – Ако ще бягаш, поне го направи през деня.