Изпъшках под тежестта на сърната, хванах я здраво за краката и хвърлих последен поглед на димящия труп на вълка. Единственото останало златисто око сега се взираше в снежното небе и за момент ми се прииска да изпитам разкаяние за убийството му.
Но гората е такава, а и беше зима.
2.
Докато изляза от гората, слънцето беше залязло, а коленете ми трепереха. Ръцете ми, вкочанени от стискането на сърната, отдавна бяха станали напълно безчувствени. Дори трупът на животното не можеше да ме опази от вледеняващия студ. Светът беше потънал в нюанси на тъмносиньото, нарушавани само от редки лъчи приглушена светлина, процеждаща се иззад спуснатите кепенци на порутената ни колиба. Сякаш се движех в жива картина – миг на покой, още по-красив заради бързината, с която тъмносиньото е превръщаше в пълен мрак.
Когато поех по пътеката към вкъщи, единственото, което ме караше да продължавам да движа краката си, беше зашеметяващият глад. Първият звук, който ме посрещна, бяха гласовете на сестрите ми. Нямаше нужда да различавам думите, за да се сетя, че си говореха за някой младеж или за панделките, които са видели в селото, когато е трябвало да секат дърва. Въпреки това се усмихнах.
Ритнах няколко пъти по каменната каса на вратата, за да изчистя снега от ботушите си. От сивите камъни се посипаха люспици лед и разкриха полуизтритата защитна резба около прага. Веднъж баща ми убеди един пътуващ шарлатанин да размени резбата, която трябваше да пази от елфи, срещу една от неговите собствени дърворезби. Нещата, които баща ни можеше да прави за нас, бяха толкова малко, че сърце не ми даде да му кажа, че от резбата няма никаква полза и без съмнение е измислена. Смъртните нямаха магия, нямаха нито силата, нито бързината на нисшите и Върховните елфи. Онзи човек твърдеше, че във вените му тече малко кръв от Върховни елфи и просто издяла няколко завъртулки, спирали и руни около вратата и прозорците, измърмори няколко безсмислени думи и продължи по пътя си.
Отворих дървената врата, замръзналата метална дръжка захапа ръката ми като змия. Пристъпих вътре, заслепена от топлината и светлината.
– Фейра! – чух сепнатия глас на Илейн и премигнах срещу ярките пламъци на огъня, за да видя по-голямата си сестра. Беше увита в одеяло, но златистокестенявата ù коса – същата, която имахме и трите, беше безупречно навита около главата ù. Осемте години бедност не бяха убили желанието ù да изглежда добре.
– Откъде взе това?
Дълго потисканият глад накара думите ù да прозвучат остро. Не спомена кръвта, с която бях изплескана. Всъщност вече спрях да се надявам, че забелязват дали се прибирам от гората всяка вечер. Нямаше да забележат, докато не огладнеят. Не тях майка ми накара да положат клетва на смъртния ù одър.
Поех си дълбоко дъх и свалих сърната от раменете си. Тя тупна на дървената маса с глух удар и разклати една керамична чаша в другия ù край.
– Откъде мислиш, че съм го взела? – гласът ми беше дрезгав.
Свалих вълчата кожа от тялото на сърната и след като си събух ботушите и ги оставих до вратата, се обърнах към Илейн.
Кафявите ù очи, очите на баща ни, не се откъсваха от сърната.
– Много време ли ще ти трябва да я почистиш?
Аз. Не тя, не другите. Нито веднъж не видях ръцете им полепнали с кръв и козина. Сама се научих да одирам и почиствам улова си, следвайки съветите на чужди хора.
Баща ми и Неста седяха край камината и си грееха ръцете. Най-голямата ми сестра, както обикновено, не обръщаше внимание на баща ни. Илейн продължи да се взира в трупа, притиснала ръка към корема си, който сигурно беше също толкова празен и я болеше колкото моя. Не че Илейн беше жестока. Не приличаше на Неста, която сякаш се е родила с подигравателна усмивка на устните. Просто Илейн понякога... не разбираше нещата. Не от злоба отказа да помогне. Изобщо не ù хрумваше, че може да си изцапа ръцете с някаква работа. Така и не разбрах дали тя въобще съзнава, че сме истински бедни, или просто отказва да го приеме. Това обаче не ме спираше да ù купувам, когато можех да си го позволя, семена за цветната градина, която поддържаше през по-топлите месеци.
Не спря и нея да ми купи три малки бурканчета с боя – червена, жълта и синя, през същото онова лято, когато имах достатъчно пари за ясеновата стрела. Това беше единственият подарък, който някога ми е правила, и в къщата още личаха следи от него, нищо, че на много места боята беше напукана и избеляла. Мотиви с лози и цветя около прозорците, праговете и разните други ръбове, пламъчета по камъните пред камината. Използвах всяка свободна минута през онова лято, за да украся къщата, понякога криех малки рисунки във вътрешността на чекмеджета, зад прокъсаните завеси, под столовете и масата.