Изгледа ме строго, а зъбите му се прибраха. Ноктите обаче останаха навън.
– В тази гора има и по-лоши неща от Боге през нощта. Нещото до портата не беше от тях и все пак дори то щеше да те изяде, при това бавно.
Незнайно как, отново бях в състояние да говоря. И от всичко, което можех да кажа, аз изтърсих:
– А ти как би постъпил на мое място? Сакатият ми баща се появява под прозореца ми и ти си мислиш, че няма да хукна към него веднага? Наистина ли си мислиш, че с удоволствие ще остана тук завинаги, дори и да си се погрижил за семейството ми, заради някакъв си Договор, който няма нищо общо с мен и който позволява на вашия народ да избива нашия, когато ви скимне?
Той размърда пръсти, сякаш в опит да прибере ноктите, но връхчетата им останаха да се подават над кожата, готови да изскочат отново и да режат плът и кости.
– Какво искаш, Фейра?
– Искам да се върна вкъщи!
– Къде вкъщи, по-точно? Предпочиташ жалкото си човешко съществуване там пред това тук?
– Дадох дума – казах аз. Дишах накъсано. – На майка ми, преди да умре. Че ще се грижа за семейството, след като тя си отиде. Всичко, което съм вършила оттогава, всеки ден, всеки час, е било заради това обещание. И само защото в онзи злощастен ден ловувах, за да спася семейството си, да сложа някаква храна в стомасите им, сега съм принудена да наруша дадената дума.
Той тръгна към къщата и аз го изчаках да се отдалечи, преди да го последвам. Ноктите му се прибраха изцяло, сякаш му беше нужно голямо усилие да потисне хищническата ярост в себе си. Без да ме погледне, каза:
– Ти не нарушаваш обещанието си – оставайки тук, ти го спазваш, дори повече от това. Семейството ти сега е добре, по-добре, отколкото беше, докато ти живееше с тях.
В съзнанието ми изплуваха онези олющени, избелели рисунки в колибата. Сигурно няма и да си спомнят кой ги е рисувал. Незначителни – такива ще се окажат всички години, които им посветих, незначителни, каквато бях аз за тези Върховни елфи. И онази мечта, че някой ден ще живея с баща си, с достатъчно храна и пари, за да мога да рисувам... тя си беше само моя и ничия друга.
Потърках се по гърдите.
– Не мога просто... да се откажа от тях. Каквото и да казваш.
Дори да бях глупачка, тъпа, глупава смъртна, способна да повярва, че баща ми ще дойде да ме спаси.
Тамлин ме изгледа косо.
– Ти не се отказваш от тях.
– Живея в разкош, тъпча се с храна. Как точно...
– Те са добре. Нахранени са и живеят в охолство.
Нахранени и живеят в охолство. Щом не може да лъже, ако всичко това е вярно, тогава... тогава то далеч надхвърля всичко, на което някога съм се надявала.
Тогава... съм изпълнила обещанието към майка ми.
Това толкова силно ме порази, че онемях, докато вървяхме към къщата.
Сега животът ми принадлежеше на Договора, но... може би бях свободна по друг начин.
Приближихме се до широките стълби, които водеха към къщата, и аз най-сетне проговорих:
– Люсиен ходи да патрулира по границата, а ти спомена, че има и други стражи, но досега не съм видяла нито един тук. Къде са?
– На границата – каза той. Сякаш това обясняваше всичко. – Докато аз съм тук, не ни трябват стражи.
Защото той е достатъчно силен. Опитах се да не мисля за това, но въпреки всичко попитах:
– Значи си обучен воин?
– Да.
Когато не отговорих, той додаде:
– Прекарах по-голямата част от живота си с войската на баща ми, за да се обучавам и някой ден да се бия за него или за някой друг. Управлението на тези земи… не беше отредено за мен.
Равният тон, с който говореше, ми каза достатъчно за това какво мисли за титлата си, защо присъствието на сладкодумния му приятел е толкова необходимо.
Щеше да е твърде лично, твърде нахално да питам какво се е случило, за да се наложи той да поеме управлението на имението. Затова се прокашлях и казах:
– Какви други елфи бродят из гората отвъд портата? Щом Боге не е най-лошият. Какво беше онова?
Това, което всъщност исках да попитам, е: Що за същество се готвеше да ме изтезава и после да ме изяде? Кой си всъщност, че си толкова силен и можеш да надвиеш всяко от тези създания?
Той спря пред първото стъпало, за да ме изчака.
– Пука. Използват собствените ти желания, за да те подмамят към някое отдалечено място. Там те изяждат. Бавно. Вероятно е надушил човешкия ти мирис в гората и те е последвал до къщата.
Потреперих и не се опитах да го скрия. Тамлин продължи:
– Някога тези земи се охраняваха добре. По-опасните елфи бяха държани в границите на собствените им територии, под надзора на местните господари елфи, или биваха прогонвани. В миналото създания като пуката никога не биха припарили тук. Но сега, с болестта, върлуваща из Притиан, защитата е отслабена.