Последва дълга пауза, сякаш му беше трудно да говори.
– Нещата сега са различни. За никого не е безопасно да пътува сам през нощта... особено ако е човек.
Защото хората са беззащитни като малки деца в сравнение с родени хищници като Люсиен и Тамлин, който не се нуждае от оръжие, за да ловува. Хвърлих поглед към ръцете му, но не видях и следа от ноктите. Беше се успокоил.
– Какво друго е различно? – попитах, докато се изкачвах след него по мраморното стълбище.
Този път той не спря, дори не погледна към мен, когато каза:
– Всичко.
* * *
Значи наистина ще остана да живея тук завинаги. Колкото и да ми се иска да се уверя в думите на Тамлин, че семейството ми е добре, колкото и ми се иска да вярвам на твърдението му, че оставайки тук, се грижа за тях... Дори и да е вярно, че с оставането си в Притиан аз изпълнявам обещанието, което дадох на майка ми... без тежестта на тази клетва се чувствах празна, куха.
През следващите три дни придружавах Люсиен при патрулите му по границата, докато Тамлин търсеше Боге, без да се засечем с него. Макар че от време на време се държеше като кучи син, Люсиен, изглежда, не възразяваше срещу присъствието ми и най-често сам поддържаше разговора, което ме устройваше чудесно – така можех да си мисля до какви последствия може да доведе изстрелването на една-единствена стрела.
Стрела. Не изстрелях нито една през тези три дни, когато яздехме покрай границата. На третата сутрин зърнах сърна в една горичка и инстинктивно се прицелих в нея, готова да пратя стрелата към окото ù, когато Люсиен заяви подигравателно, че тя поне не е елф. Аз се вгледах в животното – охранено, здраво, доволно, и отпуснах лъка, а стрелата върнах в колчана. Оставих сърната да живее. Защо да ловувам, щом храната беше в изобилие?
Нито веднъж не видях Тамлин из имението – Люсиен ми каза, че ден и нощ преследва Боге. Дори когато се появяваше за вечеря, почти не говореше и ставаше веднага, след като се нахрани, за да продължи с лова. Нямах нищо против отсъствието му. Бях облекчена.
На третата вечер след срещата ми с пуката, току-що бях седнала на масата, когато Тамлин стана и каза, че не иска да губи време.
Двамата с Люсиен мълчаливо го изпратихме с поглед. Въпреки маската виждах, че лицето на Люсиен е много бледо и напрегнато.
– Тревожиш се за него – казах аз.
Люсиен се свлече в стола си, съвсем неподобаващо за един елф-аристократ.
– Тамлин изпада в... настроения – каза той внимателно, предпазливо.
– Не иска ли да му помогнеш в преследването на Боге?
– Предпочита да е сам. А и самият факт, че в земите ни се е появил Боге... предполагам, че няма да разбереш. Но това създание не бива да е тук и това му тежи. Пуките са незначителни и не го притесняват, но дори и след като разкъса Боге, ще бъде мрачен.
– И няма кой да му помогне?
– Най-вероятно ще разкъса всеки, който се осмели да престъпи заповедта му да стоят настрана.
Усетих как студена вълна се плъзга по тила ми.
– Наистина ли ще направи нещо толкова жестоко?
Люсиен погледна виното в чашата си.
– Един господар не задържа властта си като се държи приятелски с всички. А и на елфите – и на Върховните, и на нисшите, е нужна твърда ръка. Прекалено сме силни, прекалено сме отегчени от безсмъртието си и нищо друго не може да ни озапти.
Положението, което заемаше Тамлин, изглеждаше студено и самотно, особено когато го е заел не по свое желание. Не бях сигурна защо това ме натъжава толкова.
* * *
Снегът не спираше, валеше на парцали, плътно и безмилостно, и вече бях затънала в него до колене, когато опънах тетивата – още и още, докато ръката ми не потрепери. Зад мен се спотайваше сянка, не, наблюдаваше ме. Не смеех да се обърна и да я погледна, да видя кой се крие зад нея и ме гледа така настойчиво, защото от другия край на полянката в мен втренчено ме гледаше вълкът.
Просто ме гледаше втренчено. Сякаш чакаше, предизвикваше ме да изстрелям ясеновата стрела.
Не... не, не исках да го правя, не и този път, не отново, не...
Но нямах власт над пръстите си, те изобщо не ме слушаха, а вълкът продължаваше да се взира в мен, когато стрелях.
Една стрела. Една стрела в златистото му око.
Бликнала кръв, обагряща снега, глух удар от падането на тежко тяло, въздишка на вятъра. Не.