Не вълк падна на снега, не. Беше мъж, висок и атлетичен.
Не, не беше и мъж, а Върховен елф, с тези заострени уши.
Премигнах и... усетих топлината и влагата на кръвта по ръцете си, видях червеното, одрано тяло, от което се надигаха струйки пара, и кожата му, държах в ръцете си неговата кожа, а после...
* * *
Стреснах се и се събудих, по гърба ми се стичаше пот, наложих си да успокоя дишането си, да отворя очи и да отбележа всяка подробност в тъмната спалня. Истинско, това беше истинско.
При все това виждах Върховния елф, проснат по лице на снега, стрелата ми, стърчаща от окото му, целия окървавен, след като съм одрала кожата му.
В гърлото ми се надигна жлъчка.
Не беше истина. Просто сън. Въпреки че онова, което сторих на Андрас, макар и във вълча форма, беше... беше...
Разтърках си лицето. Може би кошмарът е резултат от празнотата, обхванала ме от няколко дни. Може би причината е, че вече не се налага да мисля всеки час от всеки ден как да помогна на семейството си да оцелее, но... Съжаление и може би срам бяха чувствата, които изпитвах в момента с всяка частица от тялото и съзнанието си.
Потръпнах, сякаш това ще ми помогне да се отърся от видението, и сритах завивките, за да стана от леглото.
12.
Без да успея да се отърся изцяло от ужаса на съня, тръгнах из тъмните, тихи коридори на имението. Всички, Люсиен, слугите отдавна спяха. Аз обаче трябваше да правя нещо, каквото и да е, след този кошмар. Дори и само за да не заспя отново. С лист хартия в едната ръка и писалка в другата, започнах да отбелязвам откъде минавам, да чертая прозорците и вратите, като от време на време изписвах с Х някой възможен изход.
Само за това ми стигаха способностите и всеки грамотен човек би сметнал скиците ми за неразгадаеми. Но... не можех нито да пиша, нито да чета, освен няколко букви, затова самоделната ми карта беше все пак по-добре от нищо. Ако ще живея тук, беше жизненоважно да знам къде са най-добрите скривалища и къде е най-бързият изход навън, в случай че в имението стане опасно за мен. Не можех да се отърва от този свой инстинкт.
Беше прекалено тъмно, за да се насладя на някоя от картините по стените, а не смеех да запаля свещ. През последните три дни все попадах на прислужници, когато се осмелявах да сляза и разгледам картините, а онази част от мен, която говореше с гласа на Неста, ми се подиграваше, че невежа като мен може да оцени елфическото изкуство. Е, някой друг път тогава, помислих си. Ще избера друг ден, някой спокоен час, когато наоколо няма никого, и ще дойда да ги разгледам. Вече имах достатъчно време... цял живот пред себе си. Може би... може би някой ден ще реша какво да правя с него.
Промъкнах се надолу по главното стълбище към фоайето, чиито бели и черни плочи искряха на лунната светлина. Стигнах до него, стъпвайки безшумно с боси крака по студения мрамор, и се ослушах. Нищо и никой.
Сложих малката си карта на масичката във фоайето и нарисувах няколко хикса, за да обознача вратите, прозорците и мраморното стълбище. Мислех да опозная къщата така, че да мога да се оправям из нея дори с вързани очи.
Лек ветрец извести за пристигането му и аз се обърнах от масичката към дългия коридор, в дъното на който стъклените врати зееха отворени.
Бях забравила колко огромен е в тази си форма. Извитите рога и вълчата муцуна, мечешкото тяло, което се движеше с котешка грация. Зелените му очи, светещи в мрака, се заковаха в мен. Вратите зад него се затвориха и чаткането на ноктите по мрамора изпълни въздуха. Стоях неподвижна, без да смея да помръдна и с мускулче.
Накуцваше. Стъпките му оставяха тъмни петна на лунната светлина.
Той продължи да върви към мен, изсмуквайки целия въздух от преддверието. Беше толкова едър, че широкото фоайе сякаш се смали, стана като тясна клетка. Дращене на нокти, тежко дишане, капеща кръв.
Докато вървеше, променяше формата си и аз стиснах очи, когато дойде ослепителната светкавица. Когато очите ми отново привикнаха към тъмнината, той стоеше пред мен.
Стоеше, но... не съвсем. Нямаше и следа от кожения ремък или от ножовете му. Дрехите му бяха на парцали – дълги и разкъсани така жестоко, че беше истинско чудо как не е бил изкормен. Гладката кожа под парцалите обаче беше непокътната.
– Уби ли Боге? – прошепнах. Нямах сили да говоря по-силно.
– Да.
Отговорът му беше глух и празен. Сякаш не си спомняше как да говори учтиво и не го беше грижа. Все едно тази част присъстваше чак в края на дълъг списък с приоритети.
– Ранен си – казах още по-тихо.
Наистина, едната му ръка бе окървавена и кръвта продължаваше да капе по пода. Той хвърли празен поглед на ръката си, все едно полага огромно усилие дори да си спомни, че има ръка и тя е ранена. Каква ли сила и воля са му коствали да убие Боге, да се изправи пред такова чудовище? Що за мрачни дълбини, изпълнени с безсмъртна сила и чудовищна мощ, притежава, за да извърши това?