Той погледна към картата, оставена на масичката, и каза с глас, лишен от всякакви емоции:
– Какво е това?
Аз грабнах картата.
– Реших да... да опозная къщата.
Кап-кап-кап.
Отворих уста да му напомня за ръката отново, но той каза:
– Не можеш да пишеш, нали?
Не отговорих. Не знаех какво да кажа. Невежа, незначителна смъртна.
– Нищо чудно, че си станала толкова умела в други неща.
Предположих, че толкова е потънал в мисли за сблъсъка си с Боге, че без да забележи, ми е направил комплимент.
Още една едра капка кръв падна на мраморния под.
– Има ли къде да ти почистим раната?
Той вдигна глава и отново ме погледна. Неподвижен, мълчалив и изморен. После каза:
– Има малка лечебница.
Казах си, че това е най-полезното нещо, което научих тази нощ. Последвах го към лечебницата, заобикаляйки петната кръв, и се замислих за онова, което ми каза Люсиен, за самотата му, за товара, който носи. Замислих се за онова, което Тамлин спомена – че отговорността за тези земи е била отредена другиму и... ми стана мъчно за него.
* * *
Лечебницата беше добре оборудвана с лекарства и превързочни материали. По-скоро склад с работна маса, отколкото лечебница за болни елфи. Предположих, че повече не им е и нужно, след като притежават способността да се самолекуват с безсмъртните си сили. Но тази рана... раната му не се затваряше сама.
Тамлин се отпусна тежко в единия ъгъл на масата, хванал ранената си ръка за китката, и загледа как вадя каквото ми е нужно от шкафчетата. Когато събрах всичко, което ми трябваше, се опитах да не се поколебая и да го докосна, въпреки ужаса, който предизвикваше в мен тази мисъл. Не позволих на този ужас да ме завладее и взех ръката му в своите. Топлината, която излъчваше кожата му, беше като адски огън под хладните ми пръсти.
Почистих окървавената, мръсна ръка внимателно, предпазливо, напрегната в очакване на ноктите. Само че ноктите си останаха скрити под кожата му, а той не продума, докато превързвах раната. Колкото и да е странно, раната всъщност представляваше няколко дълбоки прореза, но никой от тях не изискваше шевове.
Завързах бинта и отстъпих, после взех купата с кървава вода, за да я излея в дълбоката мивка в дъното на стаята. Очите му ме изгаряха, докато не приключих с почистването, и стаята отново стана прекалено тясна и гореща. Убил е Боге и се е отървал без сериозна рана. Щом Тамлин е толкова силен, то Великите господари на Притиан трябва да са почти богове. Всеки човешки инстинкт в тялото ми пламна при тази мисъл.
Стигнах до отворената врата и едва се сдържах да не хукна към стаята си, когато той попита:
– Не можеш да пишеш, но си се научила да ловуваш, за да оцелееш. Как?
Замрях с ръка върху дръжката на вратата.
– Така става, когато отговаряш за повече животи от своя собствен, нали? Правиш каквото трябва.
– Значи имаме поне нещо общо.
Той все така седеше на масата, поддържайки тънката линия между тук и сега и мястото, без значение къде точно в съзнанието му, където битката му с Боге още продължава. Срещнах погледа му, все така див и блестящ.
– Не си онова, което очаквах... от човек – каза той.
Не отговорих. А той не каза довиждане, когато излязох.
* * *
На следващата сутрин, докато слизах по парадното стълбище, се опитвах да не мисля твърде много за измитите мраморни плочи, по които вече нямаше и следа от кръвта на Тамлин. Опитвах се да не мисля прекалено за срещата ни снощи.
Когато открих, че фоайето е празно, почти се усмихнах – усетих вълнение насред огромната празнота, която ме преследваше. Може би сега, когато наоколо царù тишина, най-сетне ще успея да разгледам картините по стените, да си дам достатъчно време да ги изуча, да им се възхитя.
Сърцето ми препусна от вълнение при тази мисъл, насочвайки се към една зала, чиито стени бяха покрити с картини, когато от трапезарията долетяха приглушени гласове.
Спрях. Гласовете звучаха тихо и напрегнато, затова се приближих безшумно до отворената врата на трапезарията. Това беше страхлив, жалък ход, но това, което гласовете казваха, бързо ме освободи от всякакво чувство за вина.
– Просто искам да знам какво си мислиш, че правиш.
Това беше Люсиен – познатата злоба и гняв прозираха от всяка дума.