– А ти какво правиш? – отсече Тамлин. През пролуката между ръба на вратата и касата видях и двамата, застанали един срещу друг, ядосани. Ноктите на здравата ръка на Тамлин блестяха на утринната светлина.
– Аз ли? – Люсиен сложи ръка на гърдите си. – В името на Котела, Там, няма време вече, а ти се цупиш и сърдиш. Дори не се опитваш да се преструваш.
Веждите ми се повдигнаха. Тамлин се извърна за момент, но после пак се обърна и оголи зъби.
– Беше грешка от самото начало. Не мога да го приема, не и след всичко, което баща ми причини на техния народ, на земите им. Няма да стана като него, няма да последвам примера му. Затова стой настрана.
– Да стоя настрана? Да стоя настрана, докато ти подписваш присъдите ни и проваляш всичко? Останах с теб заради надеждата, не за да те гледам как допускаш грешки. За елф с каменно сърце, твоето е доста меко напоследък. Боге навлезе в земите ни, Тамлин, Боге! Границите между дворовете изчезнаха и сега дори нашите гори изобилстват от боклуци като пуките. Нима смяташ да се пренесеш да живееш в гората, за да избиваш всички вредители, които се промъкнат на твоя територия?
– Дръж си езика зад зъбите! – каза Тамлин.
Люсиен пристъпи към него и също оголи зъби. Усетих удар като от сгъстен въздух в корема и ми замириса на магия. Но не виждах магията, само я усещах.
– Не ме предизвиквай, Люсиен – гласът на Тамлин бе станал плашещо тих и косъмчетата по тила ми настръхнаха, когато от устата му излезе ниско, животинско ръмжене. – Нима мислиш, че не знам какво става в земите ми? Мислиш, че не знам какво мога да загубя и какво съм загубил вече?
Болестта. Може би са я ограничили, но, изглежда, все още причинява опустошения. Все още е заплаха за тях и вероятно такава, за която наистина не искат да знам или поради липса на доверие, или защото... защото за тях бях никоя и нищо. Приведох се напред, но един от пръстите ми се отплесна и тихо тупна по вратата. Човек не би чул шума, но двамата Върховни елфи моментално обърнаха глави към мен.
Пристъпих прага и се изкашлях. Сърцето ми туптеше силно, докато измислях оправдания, но после вдигнах поглед към Люсиен и се насилих да се усмихна. Очите му се разшириха и аз се зачудих дали е заради усмивката ми, или защото изглеждах наистина виновна.
– Ще ходиш ли да яздиш? – попитах неловко и посочих с палец зад себе си. Не планирах да ходя да яздя с него, но... това звучеше като добро оправдание.
Кафявото око на Люсиен блесна, но остана безизразно, въпреки усмивката, която ми отправи. Това бе лицето на посланика на Тамлин – обигран и пресметлив, какъвто не съм го виждала досега.
– Днес съм зает – учтиво отговори той. Посочи с брадичка към Тамлин. – Той ще дойде с теб.
Тамлин хвърли на приятеля си презрителен поглед, без да си направи труда да го скрие. По кожения му ремък бяха наредени повече ножове от досега и изящните им метални дръжки проблеснаха, когато се обърна към мен, изопнал рамене.
– Когато решиш да тръгнем, просто кажù.
Ноктите на здравата му ръка се прибраха под кожата.
Не. Казах го почти на глас и отправих умолителен поглед към Люсиен. Да не би тази покана да има нещо общо с разговора, който подслушах? Люсиен само ме потупа по рамото и мина покрай мен.
– Може би утре, човеко.
Останала насаме с Тамлин, аз преглътнах мъчително.
Той стоеше и чакаше.
– Не искам да ходя на лов – казах накрая тихо. Истина беше. – Мразя лова.
Той наклони глава на една страна.
– Тогава какво ти се прави?
* * *
Тамлин ме поведе по коридорите. От един отворен прозорец нахлу лек бриз, който донесе аромата на рози и погали лицето ми.
– Ходиш на лов – продума Тамлин след малко, – но всъщност не се интересуваш от лова.
Хвърли ми кос поглед.
– Нищо чудно, че никога не хващаш нищо.
Нито следа от студения, далечен воин от предишната нощ или гневния елф-аристократ отпреди няколко минути. Просто Тамлин.
Само че ще е глупаво да сваля гарда, когато съм около него, да си мисля, че поведението му наистина означава нещо, особено когато нещо очевидно не е наред в земите му. Беше убил Боге и това го превръщаше в най-опасното създание, което някога съм срещала. Не бях съвсем сигурна какво да мисля за него, затова казах малко нервно:
– Как е ръката ти?
Той сви и разпусна пръстите на превързаната си ръка и огледа белия бинт, толкова ярък и чист на фона на загорялата му, целуната от слънцето кожа.
– Не ти благодарих.
– Няма нужда.
Той обаче поклати глава, а косата му улови лъчите на утринното слънце и заблестя, сякаш изтъкана от същите тези лъчи.