– Ухапването на Боге забавя зарастването на раните. Достатъчно дълго, че да може да убие някой от нас. Благодарен съм ти.
Аз свих рамене, а той добави:
– Откъде знаеш как се превързват рани? Дори и с превръзката, мога да използвам ръката си.
– С проби и грешки. Когато се наранявах, трябваше да мога да ползвам лъка на следващия ден.
Той замълча, докато завивахме към поредния, окъпан в слънце мраморен коридор и аз се осмелих да го погледна. Открих, че и той ме изучава с очи, стиснал устни.
– Някой някога грижил ли се е за теб? – попита тихо.
– Не – казах дръзко. Отдавна спрях да се самосъжалявам.
– И да ловуваш ли се научи по същия начин? С проби и грешки?
– Шпионирах ловците, когато не ме виждаха, и после се упражнявах, докато не уцеля нещо. Когато пропусках целта, оставахме гладни. Затова първото, което научих, беше как да улучвам целта си.
– Любопитен съм – каза той нехайно. Кехлибарените точици в очите му пламтяха. Като че ли не всички следи от воина звяр бяха изчезнали. – Смяташ ли някога да използваш ножа, който открадна от масата ми?
Аз се вцепених.
– Откъде знаеш?
Можех да се закълна, че веждите му се вдигнаха под маската.
– Обучен съм да забелязвам такива неща. Освен това подуших страха ти.
– Мислех, че никой не е забелязал – промърморих.
Устните му се извиха в усмивка, по-искрена от всички фалшиви усмивки и комплименти, които ми е отправял досега.
– Със или без Договор, ако искаш да имаш и най-малък шанс да избягаш от елф, ще се наложи да мислиш по-творчески от това да задигнеш кухненски нож. Но пък при тази склонност към подслушване, може някой ден да научиш нещо полезно.
Ушите ми пламнаха от срам.
– Аз... аз не... Съжалявам – измънках. Но не можех да не се върна към това, което чух. Нямаше смисъл да се преструвам, че не съм подслушвала.
– Люсиен каза, че няма много време. Какво има предвид? Да не би и други чудовища като Боге да са тръгнали насам заради болестта?
Тамлин се скова и огледа коридора, по който вървяхме, отбелязвайки всяка подробност, всеки звук и аромат. После сви рамене с прекалено нехайство, за да е истинско.
– Аз съм безсмъртен. Нямам друго, освен време, Фейра.
Произнесе името ми с такава... нежност. Сякаш не е създание, способно да убива чудовища, изтъкани от кошмари. Отворих уста да настоявам за по-ясен отговор, но той ме прекъсна.
– Силата, която покосява земите и магическите ни способности, също ще свърши някой ден, ако Котелът се смили над нас. Но да, щом Боге стигна до земите ни, бих казал, че е логично да очакваме и други като него, особено след като пуките са станали толкова смели.
Щом границите между дворовете са изчезнали, както чух да казва Люсиен... Щом всичко в Притиан е различно, както каза Тамлин, заради тази болест... Ами никак не ми се искаше да се озова насред някаква брутална война или революция.
Тамлин продължи напред и отвори двойните врати в дъното на коридора. Мощните мускули по гърба му се размърдаха под дрехите. Изглеждаше като изваян от мускули и камък, от сила, по-древна от дърветата, които се извисяваха в гората, и от скалите, изникнали от покритата с мъх земя. Не, в него нямаше почти нищо, което да ме накара да забравя какъв е и на какво е способен. И преди всичко – за какво е обучен.
– Както пожела – каза той. – Кабинетът.
Видях какво имаше отвъд вратите и стомахът ми се сви.
13.
Тамлин махна с ръка и стотици свещи огряха помещението. Каквото и да казва Люсиен за това как болестта изсмуква и уврежда магията на елфите, тя, изглежда, не е навредила сериозно на силите на Тамлин. А може би той просто е далеч по-силен от всички останали, щом може да преобразява стражите си във вълци, когато пожелае. Мирисът на магия опари носа ми, но не наведох глава. Тоест, докато не надникнах вътре.
Дланите ми се изпотиха, когато видях огромния, пищно украсен кабинет. Всяка стена беше покрита с редици книги, които приличаха на безмълвна армия. Навсякъде из стаята имаше бюра, дивани и разкошни килими. Но... измина малко повече от седмица, откакто напуснах семейството си. Въпреки че баща ми каза никога да не се връщам, макар обещанието към майка ми да е изпълнено, можех поне да им съобщя, че съм добре... сравнително добре. Да ги предупредя за болестта, върлуваща из Притиан, която може някой ден да прехвърли стената.
Имаше само един начин да направя това. За жалост, въпросният начин е толкова труднодостъпен за мен, колкото и бягството. Но трябва да опитам.