Усмихна ми се и аз му се усмихнах в отговор. Не се налагаше да се преструвам, да се правя на нещо, което не съм, докато се носехме из поляната, заобиколени от блуждаещите огънчета, които приличаха на десетки миниатюрни луни.
После танцът се забави и накрая застанахме неподвижно, без да се пускаме, като се поклащахме леко под звуците на песните на духовете. Той подпря брадичка на главата ми и ме погали по косата. Пръстите му докоснаха за момент шията ми.
– Фейра – прошепна той. От неговата уста името ми прозвуча красиво.
– Фейра – повтори. Не беше въпрос, звучеше, сякаш просто му харесва да го повтаря.
Духовете изчезнаха така бързо, както се появиха, отнасяйки музиката със себе си. Аз премигнах. Звездите избледняваха, а небето придоби сивкавовиолетов оттенък.
Лицето на Тамлин отново бе на сантиметри от моето.
– Зазорява се.
Кимнах, омаяна от лицето му, от миризмата му, от допира му. Посегнах и докоснах маската. Беше толкова студена, въпреки че кожата под нея бе поруменяла. Ръката ми се разтрепери, а дишането ми се ускори, когато прокарах пръсти по линията на челюстта му. Кожата му бе гладка... и гореща.
Той облиза устни, дишаше учестено като мен. Пръстите му притиснаха кръста ми и аз го оставих да ме привлече по-близо до себе си, докато телата ни се допряха едно в друго и неговата топлина преля в мен.
Вдигнах глава, за да срещна погледа му. По устните му беше изписана смесица от усмивка и болезнена гримаса.
– Какво има? – попитах аз и опрях ръка на гърдите му, готова да се дръпна. Той обаче зарови пръстите на другата си ръка в косата ми и я опря в тила ми.
– Мисля, че мога да те целуна – каза той тихо, но твърдо.
– Направи го.
Изчервих се от собствената си дързост.
Тамлин само се засмя и се наведе към мен.
Устните му докоснаха моите – само опит, леко и топло. Отдръпна се за малко и аз отворих очи. Той се взираше в мен и аз се взирах в него, когато отново ме целуна, този път по-силно, но не така, както целуваше шията ми. После се отдръпна отново и ме загледа.
– Това ли беше? – попитах настоятелно, а той се разсмя и ме целуна горещо.
Ръцете ми се сключиха около шията му, придърпах го по-близо до себе си, прилепих се до него. Неговите ръце обхождаха гърба ми, играеха си с косата ми, стискаха ме, сякаш не можеше да обхване достатъчно от тялото ми наведнъж.
Изведнъж издаде тих стон и се отдръпна.
– Ела – каза той и ме целуна по челото. – Ще го изпуснем, ако не тръгнем веднага.
– По-хубаво ли е от блуждаещите огънчета? – попитах, но в отговор той само ме целуна по бузите, по шията и накрая по устните. Последвах го към дърветата, през събуждащия се под първите лъчи на слънцето свят. Ръката му беше силна и не ми даваше да помръдна, докато вървяхме през мъглата, стелеща се ниско над земята. После той ми помогна да се изкача на един хълм, окъпан от роса.
Седнахме на върха и аз прикрих усмивката си, когато Тамлин обви ръка около раменете ми и ме придърпа по-близо до себе си. Опрях глава на гърдите му, а той се заигра с цветята във венеца на главата ми.
Загледахме се мълчаливо в необятната зеленина пред нас.
Небето порозовя, а облаците грейнаха със златиста светлина. После слънцето, като блещукащ, светъл диск, неподдаващ се на описание, се издигна над хоризонта и позлати всичко наоколо. Сякаш гледахме как се ражда светът и бяхме единствените свидетели на това събитие.
Ръката на Тамлин се стегна още по-силно около раменете ми и той ме целуна по главата. Аз се отдръпнах и го погледнах.
Златистите точици в очите му, блеснали по-ярко в утринното слънце, засияха.
– Какво има?
– Баща ми веднъж ми каза, че трябва да оставя сестрите си да си представят един по-добър живот, по-добър свят. Аз му казах, че такова нещо не съществува.
Прокарах палец по устните му, все така омаяна от присъствието му. После поклатих глава.
– Не го разбрах... защото не можех. Не можех да повярвам, че е възможно.
Преглътнах и свалих ръка от лицето му.
– Досега.
Той също преглътна. Този път целувката му беше дълбока, бавна и настоятелна.
Оставих зората да се пропие в тялото ми, оставих я да расте с всяко движение на устните и езика му, когато срещаха моите. Под спуснатите ми клепачи набъбнаха сълзи.
Това беше най-щастливият момент в живота ми.
26.
На следващия ден Люсиен се присъедини към нас за обяд, който всъщност беше закуска за всички ни. Откакто се оплаках от размерите на масата, се хранехме на смалената ù версия. Люсиен не спря да си разтрива слепоочията, докато ядеше, необичайно тих, и накрая аз прехапах бузи отвътре, за да не се засмея, и го попитах: