Рисанд отмести Люсиен от пътя си сякаш беше завеса.
Сега между нас нямаше нищо, въздухът беше студен и остър. Тамлин обаче остана на мястото си, а Люсиен дори не мигна, когато Рисанд, с ужасяваща нежност, взе ножа от ръцете ми го хвърли на земята.
– Така или иначе няма да ти помогне – каза ми. – Ако си умна, ще побегнеш оттук с писъци, ще избягаш от тези хора. Впрочем цяло чудо е, че още си тук.
Объркването ми явно се изписа на лицето ми, защото Рисанд се засмя високо.
– О, тя не знае, така ли?
Продължих да треперя, неспособна да намеря думи, да намеря кураж да му отвърна.
– Имаш няколко секунди, Рис – предупреди го Тамлин. – Няколко секунди да си тръгнеш.
– На твое място нямаше да говоря така.
Против волята ми цялото ми тяло се изопна, всеки мускул се напрегна, костите ми се вцепениха. Магия, по-силна от всичко досега. Сила, която завладя всяка част от мен. Дори кръвта ми течеше натам, накъдето той искаше.
Не можех да помръдна. Една невидима ръка с остри нокти на хищна птица докосна съзнанието ми. Веднага осъзнах – едно свиване на тези нематериални нокти и личността ми ще спре да съществува.
– Пусни я – каза Тамлин, настръхнал, но не помръдна. В очите му се появи нещо като паника, когато прехвърли поглед от мен към Рисанд. – Достатъчно.
– Бях забравил, че човешките съзнания са крехки като яйчени черупки – каза Рисанд и прокара пръст по гърлото ми. Аз потръпнах, очите ми пареха. – Виж само колко е възхитителна, как се опитва да не се разкрещи от страх. Обещавам, че ще бъда бърз.
Ако все още имах какъвто и да контрол върху тялото си, щях да повърна.
– Мислите ù за теб, Тамлин, са наистина пикантни – каза той. – Чуди се какво ще е да усети пръстите ти по бедрата си... и между тях.
Засмя се. Излагаше на показ най-интимните ми мисли, горях от възмущение и срам, но не можех да се освободя от невидимата му хватка. Сега Рисанд се обърна към Великия господар.
– Любопитен съм: защо се пита дали ще е приятно да я ухапеш по гърдата така, както си я ухапал по шията?
– ПУСНИ Я ВЕДНАГА – лицето на Тамлин се изкриви от толкова дълбока и дива ярост, че изпитах съвсем нов ужас.
– Ако това ще те успокои – с поверителен тон му каза Рисанд, – тя щеше да е жената за теб. И дори можеше да ти се размине. Но е малко късно. Тя е по-упорита и от теб.
Невидимите нокти лениво погалиха съзнанието ми и изчезнаха. Коленете ми се огънаха и аз се строполих на пода. Съзнанието ми се върна, а заедно с него и опитите ми да не се разплача, да не се разкрещя и да не повърна на пода.
– Амаранта с удоволствие ще я пречупи – отбеляза Рисанд, обръщайки се към Тамлин. – Почти с толкова голямо удоволствие, колкото да наблюдава теб, докато разрушава съзнанието ù малко по малко.
Тамлин беше замръзнал. Ръцете му, ноктите, висяха безжизнено. Никога не го бях виждала в такова състояние.
– Моля те – бе единственото, което се отрони от устните му.
– Моля какво? – попита Рисанд, нежно, успокоително. Като любовник.
– Не казвай на Амаранта за нея – гласът на Тамлин звучеше измъчено.
– И защо не? Като нейна курва – той хвърли бегъл поглед към Люсиен, – трябва да ù казвам всичко.
– Моля те – повтори Тамлин, сякаш му беше трудно да диша.
Рисанд посочи към пода, а усмивката му стана зла.
– Помоли ми се, както трябва, и ще си помисля дали да кажа на Амаранта.
Тамлин падна на колене и сведе глава.
– По-ниско.
Тамлин опря чело в пода и протегна ръце към краката на Рисанд. Идеше ми да се разплача от ярост при вида на Тамлин, насилен да се кланя на някого, при вида на моя Велик господар, принуден да се унижава. Рисанд посочи Люсиен.
– И ти също, лисичко.
Лицето на Люсиен бе потъмняло, но и той падна на колене и опря чело в пода. Прииска ми се да стигна до ножа, който Рисанд захвърли, да се докопам до какво да е оръжие и да го убия.
Спрях да треперя достатъчно дълго, за да чуя как Рис задава въпрос.
– Заради себе си ли го правиш, или заради нея? – звучеше замислен. После сви рамене, сякаш не е принудил един Велик господар на Притиан да го умолява на колене. – Прекалено си отчаян, Тамлин. Действа ми отблъскващо. Станал си много скучен, откакто пое Двора на Пролетта.
– Ще кажеш ли на Амаранта? – попита Тамлин, без да вдига глава от пода.
Рисанд се подсмихна.