– Не можеш – възрази той и гласът му отново потрепери. – Защото и аз не мога да те защитя.
Той обхвана лицето ми с ръце.
– Не мога дори себе си да защитя от тях, от онова, което става в Притиан.
Усещах как всяка дума, която излиза от устата му, преминава върху моите устни, всяка струя топъл, неистов въздух.
– Дори да се опълчим на болестта... те ще те преследват, тя ще намери начин да те убие.
– Амаранта.
Той настръхна при споменаването на името ù, но кимна.
– Коя е...
– Когато се прибереш у дома – прекъсна ме той, – не разказвай на никого истината за това къде си била. Остави ги да вярват на омаята. Не им разказвай кой съм аз и не им казвай къде си живяла. Шпионите ù ще те търсят.
– Не разбирам – хванах го за ръката и стиснах силно. – Кажи ми...
– Трябва да се прибереш у дома, Фейра.
У дома. Онова не беше моят дом, това беше Адът.
– Искам да остана с теб – прошепнах на пресекулки. – С договор или без договор, с болест или без болест.
Той прокара ръка по лицето си. Пръстите му се свиха, когато допряха маската.
– Знам.
– Тогава нека ти...
– Няма да го обсъждаме – изръмжа той и аз го изгледах гневно. – Не разбираш ли?
Тамлин скочи на крака.
– Рис беше само началото. Искаш ли да бъдеш тук, когато Аторът се появи отново? Искаш ли да научиш на кого служи той? На създания като Боге... и по-лоши.
– Нека ти помогна...
– Не – той закрачи напред-назад пред леглото. – Днес не чете ли между редовете?
Не съм, но вирнах брадичка и скръстих ръце.
– Значи ме пращаш вкъщи, защото ще бъда безполезна, ако се стигне до битка?
– Пращам те у дома, защото ми става зле, като си представя какво ще стане, ако попаднеш в ръцете им!
Настана тишина, нарушавана единствено от тежкото ми дишане. Той се отпусна на леглото и притисна длани към очите си.
Думите му отекнаха в съзнанието ми, стопиха гнева, накараха ме да се чувствам уязвима, крехка.
– За колко... за колко време заминавам?
Той не отговори.
– Седмица?
Мълчание.
– Месец?
Той бавно поклати глава. Горната ми устна се вдигна, но се насилих да се успокоя.
– Година?
Толкова дълго далече от него...
– Не знам.
– Но не завинаги, нали?
Дори ако болестта стигне до Двора на Пролетта, дори да причини смъртта ми... Ще се върна. Той отметна кичура коса, паднал на лицето ми. Отстраних ръката му.
– Предполагам, че животът ви ще е по-лесен, ако се махна – казах, извърнала поглед. – На кого му е притрябвал някой, покрит с бодли.
– Бодли?
– Бодлива. Остра. Кисела. Непокорна.
Той се наведе и ме целуна леко.
– Няма да е завинаги – прошепна в устните ми.
Макар да знаех, че лъже, обвих ръце около шията му и го целунах. Той ме взе в скута си, притисна ме към себе си, устните му разтвориха моите. Усещах го с всяка частица от тялото ми, когато езикът му навлезе в устата ми.
Макар че ужасът от силата на Рисанд все още ме разкъсваше, аз бутнах Тамлин на леглото, яхнах го и го приковах под себе си, сякаш това ще ми помогне да остана тук, ще спра времето.
Той положи ръце на хълбоците ми и горещината, която излъчваха те, ме опари през тънката коприна на нощницата. Косите ми се спуснаха около лицата ни като завеса. Не смогвах да го целувам достатъчно много, достатъчно силно, за да изразя неутолимата жажда, завладяла тялото ми. Той изръмжа тихо и в миг ни преобърна. Затисна ме с тялото си, отдели устни от моите и прокара огнена пътека от целувки по шията ми.
Целият ми свят се сведе до мястото, където устните му докосваха кожата ми. Всичко извън това, извън него, се превърна в тъмна пустош и лунна светлина. Извих гръб, когато той стигна до мястото, където ме ухапа, и прокарах пръсти през косата му, наслаждавайки се на копринената ù мекота. Той проследи с ръце извивката на ханша ми и спря, когато напипа ръба на бельото ми. Нощницата се беше вдигнала до кръста ми, но това не ме интересуваше. Обвих голите си крака около неговите и погалих със стъпала мускулестите му прасци.
Той прошепна името ми, притиснал лице към гърдите ми, докато едната му ръка изучаваше гладката повърхност на корема ми и после продължи нагоре към едната ми гърда. Потръпнах в очакване да усетя допира му върху нея и устните му отново покриха моите, а ръката му спря да се движи.
Този път ме целуваше по-бавно, по-нежно. Върховете на пръстите му се мушнаха под ръба на бельто ми и аз забравих да дишам.
При този звук той се поколеба и си дръпна ръката. Аз ухапах устната му, за да му заповядам да продължи, и той изръмжа тихо. С един дълъг нокът разряза коприната и дантелите и бельото ми се разпадна на парчета. Нокътят се прибра и целувките му станаха по-дълбоки, а ръката му се пъхна между краката ми, нежна и дръзка едновременно. Аз надигнах гръб срещу пръстите му, предадох се напълно на пламтящото диво желание, което гореше като живо в мен, прошепнах името му.