Той отново спря, отдръпна пръстите си от мен, но аз го сграбчих и го придърпах по-близо до себе си. Исках го сега, исках дрехите, които създаваха бариера между нас, да изчезнат, исках да усетя потта му, исках да ме изпълни.
– Аз... – проговори той с надебелял глас, подпрял чело между гърдите ми, и потръпна. – Ако продължим, скоро изобщо няма да мога да спра.
Аз седнах и той се вторачи в мен, почти без да диша. Аз обаче не отвърнах поглед, задишах спокойно, изхлузих нощницата и я захвърлих на пода. Напълно гола, загледах как очите му слизат към гърдите ми, настръхнали от хладния въздух, после към корема ми и към мястото между краката ми. По лицето му премина сянка на неутолим, жесток глад. Вдигнах единия си крак и го плъзнах встрани в мълчалива покана. Той издаде дълбоко ръмжене и бавно, като дебнещ хищник, вдигна очи към лицето ми.
Цялата мощ на суровата, безпощадна природа на Великия господар се съсредоточи в мен и аз усетих бурята, бушуваща под повърхността, силата, дори и отслабена от болестта, способна да ме отнесе и да ме накара да забравя коя съм. Но знаех, че мога да му вярвам, а и вярвах, че мога да овладея могъщата сила. Можех да му разкрия всичко, което съм, и знаех, че той няма да се отдръпне.
– Дай ми всичко – прошепнах аз.
Той се хвърли към мен като звяр, освободен от веригите.
Превърнахме се в плетеница от крайници и зъби, започнах да късам дрехите му, докато не се озоваха на земята, после задращих по кожата му, докато не оставих белези по гърба му, по ръцете му. Ноктите му бяха извадени, но докосваха учудващо нежно хълбоците ми, когато той се плъзна между бедрата ми, за да пирува с плътта ми. Спря едва когато потръпнах и се пропуках. Стенех името му, докато той навлизаше в мен с мощен, бавен тласък, който ме пръсна на парченца.
Движехме се в синхрон, до безкрайност, диви, пламнали, и когато за втори път стигнах до върха, той изрева и свърши с мен.
* * *
Заспах в прегръдките му и когато се събудих след няколко часа, отново се любихме, лениво, спокойно, като бавен огън, толкова различен от горския пожар по-рано. Когато и двамата се изтощихме, запъхтени и облени в пот, полежахме известно време, без никой от нас да продума, а аз вдъхвах земния му аромат, толкова ярък. Никога нямаше да уловя това – да нарисувам усещането, вкуса му, колкото и да се опитвах, колкото и цветове да използвах.
Тамлин чертаеше кръгове с пръст по голия ми корем.
– Трябва да поспим – промълви. – Утре те чака дълъг път.
– Утре ли? – седнах в леглото, без да обръщам внимание на голотата си, не и след като бе видял и вкусил всяко кътче от тялото ми.
Устните му се бяха превърнали в напрегната черта.
– На зазоряване.
– Но...
Той също се изправи с едно плавно, елегантно движение,
– Моля те, Фейра.
Моля. Тамлин беше паднал на колене пред Рисанд. Заради мен. Плъзна се към края на леглото.
– Къде отиваш?
Той ме погледна през рамо.
– Ако остана, няма да успееш да поспиш.
– Остани – помолих го. – Обещавам да не те докосвам.
Лъжа, каква нагла лъжа.
Той ми отправи подобие на усмивка, която ми показа, че и той знае, че лъжа, но се върна при мен и ме взе в прегръдките си. Обвих ръка около кръста му и опрях глава на рамото му.
Той бавно милваше косата ми. Не исках да спя, не исках да пропусна и минута с него, но върху клепачите ми натежа огромно изтощение и ме задърпа към съня, докато единственото нещо, което усещах, остана допира на пръстите му по косата ми и звукът от дишането му.
Тръгвах си. След като имението се превърна в нещо много повече от убежище, след като заповедта на сюриела се превърна в благословия, а Тамлин – в много, много повече от спасител или приятел. Тръгвах си. Може да минат години преди отново да видя тази къща, преди да помириша отново розите в градината му, да видя тези изпъстрени със златисти точици очи. У дома – това беше моят дом.
Миг преди да се отдам на съня ми се стори, че го чух да говори, почти допрял устни до ухото ми.
– Обичам те – прошепна той и ме целуна по челото. – С всички твои бодли.
Когато се събудих, него го нямаше и не бях сигурна дали не съм сънувала последните му думи.