Сара Дж. Маас
Двор от скреж и звездна светлина
Двор от рози и бодли #4
На читателите, които гледат звездите и мечтаят.
Глава 1
Първият сняг започна да се сипе над Веларис преди час.
Когато привърших закуската си от препечена филийка и бекон с чаша опияняващ чай, светлият калдъръм вече беше посипан е фин бял прашец.
Нямах представа къде е Рис. Нямаше го в леглото, когато се събудих, неговата страна на дюшека вече студенееше. Нищо необичайно, тъй като и двамата имахме твърде много работа напоследък.
Седях на дългата маса от черешово дърво в трапезарията на градската къща и наблюдавах свъсено снежните вихрушки отвъд обкованите с олово стъкла на прозорците. Някога се ужасявах при мисълта за първия сняг, живеех в постоянен страх от дългите безпощадни зими.
Но именно една дълга безпощадна зима ме запрати толкова надълбоко в гората онзи ден преди почти две години. Дългата безпощадна зима, която ме накара да убия вълк от отчаяние, а накрая ме доведе дотук — до този живот, до това… щастие.
Снегът се силеше на едри парцали, кацащи тежко по сухата трева на малката предна ливада, по шиповете и дъгите на декоративната ограда отвъд нея.
С всяка танцуваща снежинка дълбоко в мен се надигаше блещукаща хладна мощ. Да, аз съм Велика господарка на Двора на Нощта, но и благословена с дарбите на всички останали дворове. Явно сега този на Зимата искаше да си поиграе с мен.
След като най-сетне умът ми се поразбуди достатъчно, свалих щита от черен диамант от съзнанието си и пратих една мисъл по моста между душите ни с Рис.
Накъде отлетя толкова рано?
Въпросът ми се разсея в мрака. Сигурен знак, че Рис е далеч от Веларис. Навярно дори извън границите на Двора на Нощта. И в това нямаше нищо необичайно — през последните месеци често посещаваше военните ни съюзници, за да затвърди взаимоотношенията и търговията помежду ни и да следи изкъсо плановете им след краха на Стената. И аз го придружавах, когато собствената ми работа го позволяваше.
Взех празната чиния, допих чая си и тръгнах към кухнята. Игрите с лед и сняг щяха да почакат.
Нуала вече приготвяше обяда на кухненския плот. Махнах й с ръка, като посегна да вземе празните ми съдове.
— Аз ще ги измия — заявих вместо поздрав.
Оцапана до лактите с брашно — правеше някакъв пай с месо — полусянката ми се усмихна с благодарност и ме остави да се справя сама. Беше мълчалива, макар че и двете, с нейната сестра близначка Серидуен, далеч не можеше да се опишат като стеснителни. Не и докато работеха — тоест шпионираха — за Рис и Азриел.
— Вали сняг — отбелязах безсмислено, надниквайки през кухненския прозорец към градината, докато миех чинията, вилицата и чашата си. Сестра ми Илейн беше успяла да покрие по-уязвимите храсти и лехи с платно в готовност за зимата. — Доста ще понатрупа.
Нуала разстла плетеница от лентички тесто върху пая и започна да запечатва краищата с ловките си пръсти-сенки.
— Хубаво ще е да имаме бяло слънцестоене — отбеляза с мелодичния си, но и някак приглушен глас сякаш изтъкан от шепот и сенки. — Някои години времето е доста меко по празника.
А, да. Зимното слънцестоене. След седмица. Още бях доста неопитна Велика господарка и нямах представа каква щеше да е официалната ми роля на празника. Ако предстоеше някоя Върховна жрица да изпълнява противни церемонии като онази на Ианта от миналата година…
Година! Богове, почти година, откакто Рис се възползва от онази уговорка, за да ме измъкне от отровния Двор на Пролетта, да ме избави от отчаянието ми. Ако беше закъснял дори с минута, само Майката знае какво можеше да ме сполети. Къде можеше да съм сега.
Снежните вихрушки се гонеха из градината и снежинките се вплитаха в кафявите нишки на платнищата по храстите.
Другарят ми се беше борил така самоотвержено за мен, и то без надеждата, че някой ден ще бъда негова.
И двамата се борихме за любовта си, ляхме кръв заради нея. Рис умря заради нея.
Още виждах онзи миг и насън, и наяве. Как изглеждаше лицето му, как спряха да се надигат гърдите му, как нишката помежду ни се разкъса на хиляди парчета. Още чувствах онази празнота в гърдите си, точно там, където преди бях усещала връзката ни, него. Дори сега, когато тази връзка се лееше между нас като река от звездна нощ, отзвукът от липсата й не заглъхваше. Будеше ме нощем, напомняше ми за себе си, докато говорех с някого, докато рисувах, докато се хранех.