Той разпери широко криле и огледа за последно лагера, който беше изравнил със земята. Картината му напомняше и още нещо: на какво беше способен, когато го тласнеха към ръба.
Да се владее дори когато Девлон и останалите го караха да беснее отвътре. Двамата с Аз бяха най-могъщите илирианци в дългата им кървава история. Носеха по седем невиждани Сифона, укротяващи приливната вълна от убийствена мощ, кипяща във вените им. Никога не бе гледал с леко око на този свой дар, на това бреме.
Три дни. Имаше три дни да се върне във Веларис.
Трябваше да се възползва максимално от тях.
Глава 4
Дъгата беше същински кошер въпреки снежните завеси.
Върховни и нисши елфи се вливаха и изливаха на талази от магазините и ателиетата, някои се катереха по стълби, за да закачат тежки гирлянди от борови клонки и бодлива зеленика между уличните лампи, други ринеха снежни преспи от праговете си, трети — несъмнено творците — просто стояха на светлия калдъръм и се въртяха на място, вдигнали лица към оловното небе, с посипани от финия сняг коси, кожи и дрехи.
Заобикаляйки един такъв наблюдател, спрял насред улицата — същество с кожа като лъскав оникс и очи като танцуващи звезди — продължих към входа на малка приветлива галерия, на чиято витрина бяха подредени всевъзможни картини и керамични изделия. Оттук мислех да купя подаръци за слънцестоенето. На прясно боядисаната синя врата висеше венец от някакво вечнозелено растение с медни звънчета по средата.
Вратата — нова. Витрината — нова.
Предишните бяха изпотрошени и оплискани с кръв преди няколко месеца. По цялата улица беше така.
Едва се сдържах да не обърна поглед към посипания в бяло калдъръм, спускащ се стръмно към лъкатушещата Сидра. Към крайречната алея, пълна с художници и любители на изкуството, откъдето преди няколко месеца бях призовала вълци от спящата вода. Тогава кръв обливаше калдъръма и по улицата не ехтяха песни и смях, а писъци и плач.
Вдишах рязко през носа си и хладовитият въздух погъделичка ноздрите ми. Отпуснах го бавно в дълга въздишка, гледайки как излиза на бели облачета пред мен. Зърнах отражението си във витрината на галерията, бях почти неразпознаваема в дебелото си сиво палто и с червено-сивия шал от гардероба на Мор. Очите ми бяха изцъклени и отнесени.
След секунда осъзнах, че не само аз се взирам в себе си.
От вътрешността на галерията поне пет човека се преструваха, че не ме зяпат, докато уж разглеждаха картините и керамичните съдове.
Бузите ми пламнаха, сърцето ми затуптя лудо и им се усмихнах напрегнато, преди да продължа. Въпреки че един сувенир бе грабнал окото ми.
Въпреки че ми се искаше да вляза.
Тръгнах надолу по стръмната улица с ръце в джобовете на палтото си, стъпвайки внимателно по хлъзгавия калдъръм. Дворците, кафенетата и площадите на Веларис обикновено бяха защитени с магически заклинания, които ги поддържаха топли през зимата, но явно за първия сняг много от тях бяха свалени, сякаш всички искаха да почувстват студената му целувка.
И аз самата бях решила, вместо да се ответрея или да долетя от градската къща дотук, да се поразходя — не само за да подишам освежения от снега въздух, но и да се потопя в трескавата подготовка за слънцестоенето.
Въпреки че Рис и Азриел продължаваха да ме обучават и искрено обичах да летя, изтръпвах при мисълта да изложа чувствителните си криле на този студ.
Малцина ме разпознаваха, докато минавах покрай тях със старателно потисната сила, а повечето бяха твърде съсредоточени в украсяването и радостта от първия сняг, за да ме забележат.
Малко щастие, макар че нямах нищо против да общувам с жителите на града. Като Велика господарка организирах ежеседмични аудиенции с Рис в Дома на Ветровете. Молбите варираха от дребни, например счупена улична лампа с елфическа светлина, до сложни — не може ли да спрем вноса на стоки от други дворове, защото е в ущърб на местните занаятчии?
С някои от въпросите Рис се занимаваше от векове, но все пак не го демонстрираше. Вместо това изслушваше всички просители, задаваше им смислени въпроси и ги изпращаше у дома с обещание за скорошен отговор. На мен ми бяха нужни няколко срещи, за да вляза в крак с техниката му — какви въпроси задаваше, как слушаше. Не ме принуждаваше да се намесвам, освен ако не беше наложително, и ми даде възможност да опозная ритъма и похватите на аудиенциите, преди да започна дейното си участие в тях. Впоследствие поех и писмените отговори за просителите. Преди Рис отговаряше лично на всяко писмо. Вече аз го правех вместо него.