Затова и в почти всички стаи на градската къща се трупаха купища листи.
Нямах представа как Рис бе издържал толкова дълго без помощта на цял екип секретари.
Но докато се спусках внимателно по стръмната улица и боядисаните в ярки цветове сгради на Дъгата сияеха около мен като ведър помен от лятото, отново се замислих по този въпрос.
Веларис далеч не можеше да се нарече беден град — обитателите му живееха добре, сградите и улиците бяха поддържани. Сестра ми някак беше успяла да намери единственото място, наподобяващо бедняшки квартал. И настояваше да живее там в сграда, по-стара от Рис и със спешна нужда от ремонт.
В целия град имаше само няколко такива пресечки. Като попитах Рис защо не се е погрижил за тях, той отвърна, че вече е опитвал. Но извеждането на толкова хора от домовете им, за да ги разрушат и изградят наново, никак не е лесно.
Не се изненадах, когато преди два дни Рис ми връчи някакъв лист и попита дали искам да добавя нещо. Листът съдържаше списък от благотворителни инициативи, които подкрепял, за Зимното слънцестоене — от подпомагане на бедните, болните и възрастните до дарения за млади майки, желаещи да започнат свой собствен бизнес. Добавих само две точки — общности, за които бях чувала покрай доброволческата си работа: за подкрепа на човеци, останали без дом след войната с Хиберн, и за илирианските вдовици и семействата им. Отделихме им доста солидни суми, толкова пари дори не си бях мечтала да видя накуп.
Някога исках само достатъчно храна, средства и време, за да мога да рисувам. Нищо повече. Бях готова да оставя сестрите ми да се омъжат, а аз самата да остана и да се грижа за баща ни.
Но вече имах другар и семейство, бях Велика господарка, живеех тук и можех да се разхождам в цял художнически квартал, когато си поискам…
Друг булевард пресичаше улицата през средата на стръмния склон и аз свърнах по него. Спретнати редове от къщи, галерии и ателиета се извиваха напред по заснежения калдъръм, но дори сред ярките цветове се виждаха празни сиви петна.
Доближих една полуразрушена сграда. Ментовозелената й боя беше посивяла, сякаш самата светлина се изцеждаше от цвета с рухването на стените. Сградите покрай нея също бяха потъмнели и пропукани, а входът и прозорците на галерията отвъд улицата — заковани с дъски.
Преди няколко месеца бях започнала да дарявам част от месечната си заплата — мисълта, че изобщо получавам такава, още ме смайваше — за възстановяването на Дъгата и подпомагането на творците тук, но белезите оставаха както по сградите, така и по обитателите им.
А могилата от заснежени отломки пред мен — кой бе живял или работил тук? Дали беше оцелял, или е намерил смъртта си при нападението?
Много такива места имаше във Веларис. Виждах ги покрай работата си, докато раздавах зимни палта и навестявах семейства по домовете им.
Въздъхнах отново. Съзнавах, че твърде често посещавам руините от войната, твърде дълго се задържам край тях. Че трябва да продължа напред с усмивка, сякаш нищо не ме тревожи, сякаш всичко си е наред. Но…
— Измъкнаха се навреме — обади се женски глас иззад мен.
Завъртях се и ботушите ми се подхлъзнаха на опасния калдъръм. Стрелнах ръка напред да запазя равновесие и се хванах за първото нещо — голям камък, паднал от разрушената къща.
Но като видях кой е стоял зад гърба ми с очи, вперени в руините, дори не помислих за унижението си.
Не я бях забравила през месеците след нападението.
Още я виждах как стои пред вратата на онзи магазин, вдигнала ръждясала тръба над рамото си, готова да се бие със струпаните хибернски войници, да отбранява до смърт ужасените хора в сградата.
Лека руменина озаряваше бледозелената й кожа, а гарвановочерната й коса се разстилаше под гърдите й. Носеше дебело кафяво палто и розов шал, увит около врата и долната част на лицето й, но като скръсти ръце, забелязах, че дългите й фини пръсти са голи.
Нисша елфка, и то от рядко срещан вид. Лицето и тялото й ми напомняха на тези на Върховните елфи, но ушите й бяха по-тънки и по-дълги от моите. Дори под дебелото палто фигурата й изглеждаше по-слаба, по-изваяна.
Погледнах я в очите — имаха ярък охрен цвят, който ме накара да се зачудя какви бои ще трябва да смеся, за да го получа — и й се усмихнах леко.
— Радвам се да го чуя.
Помежду ни се спусна тишина, нарушавана единствено от нечия ведра песен надолу по улицата и вятъра, фучащ по Сидра.
Нисшата елфка само кил на глава.
— Господарке!
Порових из ума си за подходящи думи, достойни за Велика господарка, но в същото време достатъчно скромни. Не ми хрумна нищо, затова просто рекох: