— Вали сняг.
Сякаш брулената от вятъра бяла завеса можеше да е от друго. Нисшата елфка отново килна глава.
— Така е. — Вдигна усмихнато лице към небето и снежинките се заоплитаха в черната й коса. — Прекрасен първи сняг.
Огледах развалината зад мен.
— Ти… познаваше ли хората, които са живели тук?
— Да. Сега живеят в низината, във ферма на роднини.
Тя махна към далечното море, към равната земна шир между Веларис и брега.
— Аха — съумях да отвърна, после кимнах с брадичка към закования с дъски магазин отвъд улицата. — Ами онова място?
Елфката проследи погледа ми и стисна начервените си в ягодово устни.
— Неговите собственици не постигнаха щастлив завършек, за жалост.
Дланите ми се изпотиха във вълнените ръкавици.
— Разбирам.
Тя отново се обърна към мен и копринената й коса се развя около лицето й.
— Казваше се Полина. Държеше галерията от векове.
А сега сградата представляваше тъмна пуста черупка.
— Съжалявам — отвърнах, тъй като не знаех какво друго да кажа.
Нисшата елфка сбърчи фините си тъмни вежди.
— Защо? — После побърза да добави: — Господарке.
Прехапах долната си устна. Май не беше особено добра идея да обсъждам подобни въпроси с непознати… Затова вместо да отговоря, я попитах:
— Има ли семейство?
Надявах се поне те да са оцелели.
— И те живеят в низината. Сестра й с племенниците й. — Тя отново обърна очи към закованата фасада. — Сега мястото се продава.
Примигах, схванала намека й.
— О… о, не разпитвах заради това.
Дори не ми беше хрумнало.
— Защо не?
Откровен, непринуден въпрос. Може би по-директен, отколкото биха си позволили повечето хора, особено непознати.
— Ами… за какво бих могла да го използвам?
Тя махна към мен с вродена елегантност.
— Говори се, че сте даровита художничка. Сещам се за много приложения на такова помещение.
Извърнах поглед и се ядосах на себе си заради реакцията си.
— Боя се, че не продавам картините си.
Елфката сви рамо.
— Е, независимо от това, не е нужно да бродите крадешком из квартала ни. Всяка врата е отворена за вас.
— Защото съм Велика господарка? — осмелих се да попитам.
— Защото сте една от нас — отвърна простичко тя.
Думите й попиха в съзнанието ми, странни, а в същото време като парче, което досега не бях съзнавала, че липсва. Подадена ръка, която чак сега осъзнавах колко исках да хвана.
— Аз съм Фейра — представих се, сваляйки ръкавицата си и протягайки ръка към нея.
Нисшата елфка стисна пръстите ми със стоманена сила въпреки наглед крехкото й тяло.
— Ресина.
Очевидно не се усмихваше често, но пък излъчваше някаква топлина.
Обедните камбани зазвъняха от кулата в единия край на Дъгата, а след малко и сестрите й из града запригласяха със своите.
— Трябва да вървя — казах, пуснах ръката на Ресина и направих крачка назад. — Приятно ми беше да се запознаем.
Нахлузих ръкавицата върху вече премръзналите си пръсти. Хрумна ми, че тази зима може да намеря практично приложение на огнените си дарби. Например да се науча да затоплям дрехите и кожата си, без да се изгоря.
Ресина посочи към една сграда надолу по улицата — отвъд кръстовището, което току-що бях пресякла. Сградата, която бе отбранявала по време на нападението. Стените й бяха боядисани в малиново, а вратите и рамките на прозорците — в ярко тюркоазено, като водата около Адриата.
— Аз и още няколко художници използваме ей онова ателие. Ако решите, че ви трябва екскурзовод или просто компания, през повечето дни можете да ме намерите там. Живея над ателието.
Тя махна грациозно към малките обли прозорци на втория етаж.
Допрях длан до гърдите си.
— Благодаря.
Отново се спусна познатото мълчание и аз отправих поглед към ателието, към вратата, пред която бе стояла Ресина, бранейки дома и приятелите си.
— Да знаете, че помним — пророни тихо тя, привличайки погледа ми. Очите й обхождаха развалината зад нас, закованото ателие, улицата, сякаш и тя виждаше през снега, виждаше кръвта, обливала неотдавна калдъръма. — Помним, че ни се притекохте на помощ онзи ден.
Не знаех какво да правя с тялото си, с ръцете си, затова избрах да остана неподвижна. Накрая Ресина върна грейналите си охрени очи към моите.
— Стоим настрана, за да не нарушаваме спокойствието ви, но знайте, че всеки от нас помни и ви е благодарен, че дойдохте и ни защитихте.
Само дето не беше достатъчно. Разрушената сграда зад мен го доказваше. Въпреки усилията ми мнозина бяха загинали.