Ресина направи няколко бавни крачки към ателието си и спря.
— Ние рисуваме заедно в ателието ми. Една вечер седмично. Следващата ни среща е след два дни. За нас ще е чест, ако се присъедините.
— Какво рисувате?
Въпросът ми беше тих като сипещия се наоколо сняг.
Ресина се поусмихна.
— Нещата, за които трябва да разкажем.
Въпреки че мразовитата вечер лека-полека се спускаше над Веларис, по улиците гъмжеше от хора, натоварени с торби, кутии или гигантски кошници с плодове от множеството сергии, наскоро отворили в двете палати.
Вдигнала топлата си качулка, разглеждах стоките по витрините в Палатата на шивачите и бижутерите, но най-вече тези в каруците на пътуващите търговци.
Някои от публичните зони се отопляваха, но голяма част от Веларис бе временно оставена на свирепия вятър, затова и ми се прииска да бях облякла по-дебел пуловер сутринта. Пак се уверявах, че щеше да ми е много полезно, ако свикнех да се топля с магическия си пламък. Само да намерех време да се науча.
Тъкмо се връщах към витрината на един от магазините, скътан под заслона на околните сгради, когато една ръка се шмугна в свивката на лакътя ми и Мор провлачи:
— Амрен ще те обича завинаги, ако й купиш толкова голям сапфир.
Засмях се и подръпнах качулката си назад, колкото да я видя. Бузите й бяха поруменели от студа, а сплетената й златиста коса се изливаше в дебелата бяла подплата на пелерината й.
— За зла участ не вярвам, че ковчежниците ни биха останали доволни.
Мор се подсмихна.
— Съзнаваш, че сме доста добре обезпечени, нали? Дори цяла вана да напълниш с тези джунджурии — тя кимна с брадичка към витрината на бижутерския магазин и сапфира, голям колкото яйце, — почти няма да се отрази на хазната ни.
Знаех. Бях се запознала с инвентарния опис. И умът ми още не побираше несметните богатства на Рис. Нашите несметни богатства. Цифрите ми се струваха нереални. Сякаш бяха пари от детска игра. Затова купувах само необходимото.
Сега обаче…
— Търся й подарък за слънцестоенето. — Мор плъзна поглед по изложените бижута — и с нешлифовани, и с изящно инкрустирани скъпоценни камъни. Някои блестяха като паднали звезди. Други тлееха сякаш отсечени от горящото сърце на земята. — Амрен май наистина заслужава свестен подарък тази година, а?
След подвига й в последната битка срещу хибернските армии и самоотверженото решение да остане тук…
— Всички заслужаваме.
Мор ме сръчка с лакът, макар че кафявите й очи просветнаха.
— А дали и Вариан ще присъства?
Изсумтях.
— Като я попитах вчера, тя ловко отклони въпроса.
— Май това значи да. Или пък ще посети само нея.
Усмихнах се и поведох Мор към следващата витрина, притискайки се към нея за топлина. Амрен и принцът на Адриата не бяха обявили официално връзката си, но понякога сънувах момента, когато тя свали кожата си на безсмъртна и Вариан падна на колене пред нея.
Създание от пламък и сяра, изковано в друг свят, за да раздава правосъдието на жесток бог, да бъде негов екзекутор сред беззащитните простосмъртни. Заточено в нашия свят от петнайсет хиляди години.
И непознало любов, не и онази, способна да промени историята, съдбата, докато не срещна среброкосия принц на Адриата. Любов, доколкото Амрен умееше да изпитва такава.
Да, още нямаше нищо официално помежду им. Но бях сигурна, че той я посещава тайно тук, в града. Главно защото някои сутрини Амрен се появяваше в градската къща ухилена като доволна котка.
А от какви неща се беше отказала, за да ни спаси…
С Мор забелязахме бижуто в един и същ миг.
— Онова — обяви тя.
Аз вече вървях към стъклената врата, над която ведро издрънча сребърно звънче.
Изцъклената продавачка се усмихна широко, като й посочихме избраното от нас, и бързо ни го поднесе на черна кадифена възглавничка. После най-съобразително си измисли оправдание да влезе в задната стаичка, оставяйки ни да огледаме на спокойствие бижуто върху лъснатия дървен тезгях.
— Идеално е — пророни Мор, загледана в скъпоценните камъни, които пречупваха светлината и сякаш пламтяха със свой собствен огън.
Прокарах пръст по хладното сребро.
— А ти какъв подарък искаш?
Мор сви рамене и тежкото й кафяво наметало подчерта наситения пръстен цвят на очите й.
— Имам си всичко.
— Опитай да го кажеш на Рис. Той твърди, че на слънцестоенето се поднасяли не нужни подаръци, а такива, които иначе не би купил сам за себе си. — Мор врътна очи. Въпреки че и на мен ми идеше да направя същото, реших да я притисна още малко. — Е, какво искаш?