Тя плъзна пръст по един шлифован скъпоценен камък.
— Нищо. Аз… не искам нищо.
Освен нещата, които явно още не беше готова да поиска, да потърси.
Отново заоглеждах бижуто и попитах небрежно:
— Напоследък доста време прекарваш в „При Рита“. Има ли някой, когото би искала да доведеш на вечерята по случай слънцестоенето?
Мор ме стрелна с поглед.
— Не.
Беше нейна работа кога и как да разкаже на останалите за онова, което ми беше споделила по време на войната. Най-вече на Азриел.
Единствената ми роля в това беше да я подкрепям — да й давам опора, когато й потрябва.
Затова продължих:
— А ти какво ще подариш на другите?
Тя свъси вежди.
— Когато векове наред си подарявал подаръци, става истинско мъчение да измислиш по нещо ново за всеки. Почти съм сигурна, че Азриел има цяло чекмедже с кинжали от мен, които сърце не му дава да изхвърли, но никога не би използвал.
— Да не мислиш, че някога би се отказал от Изповедника?
— Подари го на Илейн — отвърна Мор, възхищавайки се на едно колие с лунен камък в стъклената витрина на тезгяха.
— Тя му го върна — поправих я и не успях да отблъсна спомена как черното му острие пронизва гърлото на краля на Хиберн.
Но Илейн наистина му върна кинжала — след битката го пъхна в ръцете на Азриел точно както той самият го бе пъхнал в нейните. А после си тръгна без поглед назад.
Мор си затананика нещо. Бижутерката се върна и аз писах покупката на личната си сметка, мъчейки се да не изтръпна при мисълта каква гигантска сума пари изхвръкна с един замах на златната писалка.
— Като стана дума за илириански воини — подхванах, когато тръгнахме през оживения площад на Палатата и покрай боядисана в червено сергия за горещ шоколад, — какво, по дяволите, да подаря на онези двамата?
Нямах смелост да я попитам какво да купя на Рис, защото колкото и да я обичах, ми се струваше погрешно да искам съвет от трети човек за подаръка на собствения ми другар.
— На Касиан наистина може да купиш нов кинжал, той направо ще те разцелува. Азриел обаче най-вероятно би предпочел да не му подаряваш нищо, само и само да не привлича внимание върху себе си, докато го отваря.
Засмях се.
— Вярно е.
Продължихме напред, хванати под ръка. Ароматите на печени лешници, борови шишарки и шоколад заместваха уханието на морска сол, лимон и върбина, които обикновено изпълваха града.
— Смяташ ли да навестиш Вивиан по време на слънцестоенето?
В месеците след края на войната Мор продължи да общува с Господарката на Двора на Зимата — вероятно скорошна Велика господарка, ако зависеше от самата Вивиан. Двете бяха приятелки от векове, докато управлението на Амаранта не прекъсна връзките им, и въпреки жестокостта на войната с Хиберн едно от малкото хубави неща, произтекли от нея, беше подновяването на приятелството им. Рис и Калиас поддържаха все така хладен съюз, но като че ли отношенията на Мор с другарката на Великия господар на Зимата щяха да послужат като мост между дворовете ни.
Приятелката ми се усмихна топло.
— По-скоро ден-два след това. Техните празненства продължават цяла седмица.
— Присъствала ли си?
Тя поклати глава и златистата й коса отрази елфическата светлина на околните лампи.
— Не. Обикновено затварят границите си, дори за приятели. Но сега, когато Калиас седи на престола, и то с Вивиан до себе си, започват да се поразгръщат към света.
— Мога само да си представя как празнуват.
Очите на Мор заискриха.
— Вивиан ми е разказвала. На фона на техните тържества нашите са направо скучни. Танци и пиене, пируване и подаръци. Гигантски огньове от цели дънери и котли с ароматно греяно вино. Хиляди певци огласят двореца им, придружени от звънчетата по огромните шейни, теглени от приказни бели мечки.
Тя въздъхна и аз й отвърнах със същото, докато картината, която бе нарисувала, сякаш се разстилаше в мразовития въздух помежду ни.
Тук, във Веларис, щяхме да отпразнуваме най-дългата нощ в годината. В земите на Калиас явно отдаваха почест на самата зима. Усмивката на Мор посърна.
— Не те намирам случайно.
— А аз си мислех, че просто искаш да пазаруваме заедно.
Тя ме сръчка с лакът.
— Тази вечер заминаваме за Изсечения град.
Настръхнах.
— Заминаваме? Всички?
— Поне ние с теб и Рис.
Потиснах стона си.
— Защо?
Мор спря пред сергията на един търговец, разглеждайки старателно сгънатите му шалове.