— Рис!
— Бях зает.
— Рис!
Той остави вилицата си и устата му потрепна в усмивка.
— Фейра?
Скръстих ръце.
— Никой не е твърде зает, за да се храни.
— Суетиш се излишно.
— Работата ми е да се суетя. Пък и ти самият редовно се суетиш. И то за много по-дребни неща.
— Цикълът ти не е дребно нещо.
— Поболя ме малко, но…
— Мяташе се по леглото, все едно някой те е изкормил.
— А ти се държеше като угрижена квачка.
— Не чух да крещиш на Касиан, Мор и Аз, когато те изразиха тревога за теб.
— Те поне не се мъчиха да ме хранят с лъжица като инвалид!
Рис се засмя.
— Ще се храня редовно, ако ти ми позволиш да се превръщам в угрижена квачка два пъти годишно.
Да, защото цикълът ми беше толкова различен в това тяло. Изчезнаха ежемесечните несгоди. И аз реших, че няма по-хубаво от това.
Докато преди два месеца не получих първата криза.
Вместо дискомфорта, който преживявах като жена всеки месец, вече два пъти в годината щях да страдам от едноседмична коремна агония. Дори Маджа, любимата лечителка на Рис, можеше да ми помогне с болката единствено, ако ме пратеше в безсъзнание. В онази седмица настъпи момент, когато се замислих сериозно — когато болката започна да ме прорязва от гърба и корема надолу по бедрата и нагоре по ръцете, сякаш ме удряха светкавици. И човешкият ми цикъл минаваше жестоко, наистина имаше дни, в които не ставах от леглото. Но явно при трансформацията подсилването на вродените ми качества не се бе ограничило до новата ми сила и елфическите ми черти. Никак даже.
Мор също нямаше какво друго да ми предложи, освен съчувствие и джинджифилов чай. Поне се случва само два пъти годишно, успокояваше ме тя. И това ми е много, простенах в отговор.
Рис стоя до мен през цялото време — галеше косата ми, подменяше затоплените одеяла, които подгизваха от пот, дори ми помагаше да се почистя. „Кръвта си е кръв“, отвърна простичко, когато възразих да гледа как свалям замърсеното си бельо. Дотогава вече едвам помръдвах, без да изхленча, така че той не обърна особено внимание на роптаенето ми.
Но поне като се замислех, че кървя, ми олекваше, че медицинската отвара, която Рис пиеше, действа. Зачеването при елфите обаче беше рядкост и се случваше толкова трудно, че понякога се чудех дали изчакването да се почувствам готова за деца няма да ми изиграе лош номер.
Още помнех как ми се яви Резбаря. Рис също помнеше.
Но нито ме разпитваше, нито ме притискаше. Веднъж му казах, че искам да живея с него, да изпитам живота с него, преди да си направим деца. И още държах на това. Имахме толкова работа, дните ни бяха прекалено натоварени, дори да се замислим за дете, животът ми беше толкова пълен, че макар да съзнавах що за благословия би било това, за момента предпочитах да търпя агонията два пъти годишно. И да помагам на сестрите си за техните болки.
Циклите на елфическата плодовитост бяха новост дори за мен, така че обясняването им пред Неста и Илейн беше, меко казано, неловко преживяване.
Неста просто ме гледаше с немигащи студени очи. Илейн се изчерви, измърморвайки, че било неприлично да се говори за такива неща. Но и двете бяха трансформирани преди близо шест месеца. Цикълът им наближаваше. Ако самата трансформация не променяше нещата.
Трябваше някак да убедя Неста да ме уведоми, когато нейният започнеше. За нищо на света нямаше да й позволя да преживее такава болка сама. Не знаех дали изобщо е способна. А Илейн беше твърде любезна, за да отпрати Люсиен, когато изявеше желание да й помогне. Та тя не смееше да го отпрати дори при нормални обстоятелства! Просто не му обръщаше внимание или не проговаряше, докато той не схванеше намека, че е време да си върви. Доколкото знаех, не я беше доближавал от онази последна битка.
А Илейн само се грижеше за градината си, скърбейки безмълвно по загубения си човешки живот. И по Грейсън.
Нямах представа как го понася Люсиен. Не че самият той правеше някакви опити да затвори бездната помежду им.
— За какво се умисли? — попита ме Рис, допивайки виното си, и отмести вече празния поднос.
Ако ми се говореше, щеше да ме изслуша. Ако ли не, просто щеше да остави темата. Такава беше негласната ни уговорка още от самото начало — да се изслушваме при нужда и да спазваме личното пространство на другия. Той все още ми разказваше лека-полека за всичко преживяно В недрата на Планината. Някои нощи заличавах сълзите му с устни.
Тази тема обаче не беше толкова трудна за обсъждане.
— Мислех си за Илейн — отвърнах, облягайки се на ръба на писалището. — И Люсиен.