— Ще се погрижим за нея.
— Май с теб не говорим за една и съща Амрен.
Той се ухили, придърпа ме по-близо до себе си и прошепна до корема ми:
— Рожденият ти ден се пада точно на слънцестоенето.
— Е, и?
Мъчех се да го забравя. С надеждата и останалите да забравят.
Усмивката на Рис стана по-сдържана — котешка.
— Ами трябва да получиш два подаръка.
Простенах.
— Не трябваше да ти казвам.
— Родена си в най-дългата нощ от годината. — Пръстите му отново се плъзнаха надолу по гърба ми. И по-надолу. — Още от самото начало ни е било писано да сме заедно.
С едно дълго лениво движение проследи средната линия на задните ми части. Заради близостта ни мигновено надуши промяната в мириса ми, когато нещо в мен се нагорещи.
Преди думите да са ме предали, съумях да пророня по връзката ни:
Твой ред е. Мисъл за мисъл.
Той ме целуна по корема, точно над пъпа.
— Разказвал ли съм ти за онзи път, когато се доветря и ме събори в снега?
Пляснах го през твърдото като камък рамо.
— С тази мисъл ли смяташ да се отчетеш?
Рис се усмихна до корема ми. Пръстите му продължаваха да ме изследват ласкаво.
— Повали ме като илирианец. Съвършен подход, директна атака. После обаче легна задъхана върху мен. Тогава ми се искаше единствено да сме голи.
— Защо ли не се учудвам?
Отново зарових пръсти в косата му.
Той се засмя до корема ми и почувствах фината материя на халата си като паяжина помежду ни. Не си бях направила труда да облека нещо отдолу.
— Толкова месеци наред ме подлудяваше. Още не мога да повярвам, че вече си моя.
Гърлото ми се стегна. Тази мисъл искаше да ми сподели в замяна. Нуждаеше се да я сподели.
— Желаех те още В недрата на Планината — пророних тихо. — Реших да го отдам на ужасяващите обстоятелства, но след като я убихме, когато не можех да споделя с никого колко ми е тежко, споделих с теб. С теб винаги съм могла да разговарям. Май сърцето ми знаеше, че си мой, дълго преди аз самата да го осъзная.
Очите му просветнаха и той зарови лице между гърдите ми, галейки гърба ми.
— Обичам те — прошепна. — Повече от живота, повече от земите ми, повече от короната ми.
Знаех. Беше жертвал онзи живот, за да изкове наново Котела, да съшие разнищената материя на света, за да оцелея. Не намерих сили да му се ядосам след това, нито в месеците оттогава. Беше жив — дар, за който винаги щях да съм благодарна. Пък и в крайна сметка се бяхме спасили взаимно. Всичките.
Целунах го по главата.
— Обичам те — промълвих в синкавочерната му коса.
Рис стисна задната страна на бедрата ми — единственото предупреждение, преди да извърти и двама ни плавно и да ме прикове към леглото, долепвайки лице до врата ми.
— Седмица — пророни до кожата ми, вдигнал грациозно криле над гърба си. — Седмица с теб в това легло. Само това искам за слънцестоенето.
Засмях се задъхано, но той ме притисна между бедрата си и единствената бариера помежду ни остана малкото фин плат.
— Мислиш, че се шегувам?
— Силни сме за Върховни елфи — подхванах умислено, опитвайки да се съсредоточа, докато той подръпваше едното ми ухо със зъби, — но цяла седмица секс? После едва ли ще мога да ходя. А и ти няма да си трудоспособен, не и с любимата част от тялото си.
Той захапа нежно най-чувствителното местенце на ухото ми и пръстите на краката ми се свиха от удоволствие.
— Тогава ще трябва да целунеш любимата ми част, за да оздравее.
Плъзнах ръка към въпросната част — моята любима част — и я стиснах през гащетата му. Той простена, притискайки се към дланта ми, и платът мигновено изчезна, а на негово място остана само кадифената му твърдост.
— Трябва да се обличаме — съумях да кажа, без да откъсвам ръка от него.
— След малко — изръмжа той и засмука долната ми устна.
Добре тогава. Рис се отдръпна, обхванал главата ми с татуираните си ръце. Едната беше покрита с илириански символи, другата — със същата татуировка като моята: тази за последната ни сделка. Да останем заедно във всичко, което ни очакваше.
Онова пламнало място в мен запулсира с грохотния ритъм на сърцето ми. Потребността да го усетя в себе си, да изпитам…
Сякаш в подигравка с двойното туптене в телата ни на вратата се почука гръмко.
— Само да ви предупредя — изчурулика Мор от другата й страна, — че скоро трябва да тръгваме.
Дълбокото ръмжене на Рис погъделичка кожата ми и той обърна глава към вратата, разсипвайки кичур коса по челото си. В замъглените му очи гореше хищническа готовност.
— Имаме трийсет минути — отвърна с похвално спокойствие.