— Поиска информация — отвърна кротко Аз.
Обсидиановата дръжка на Изповедника сякаш поглъщаше първите слънчеви лъчи от ножницата си на хълбока му. Завъртях очи, облегнах се на бюрото и махнах към натрупаните материали.
— Не можа ли да оставиш цялото това съкровище за след слънцестоенето?
Погледнах неразгадаемото му изражение и побързах да добавя:
— Не ми отговаряй.
Азриел вирна едното ъгълче на устата си. Сенките му се увиваха около врата му като оживели татуировки, сестри на илирианските символи, изрисувани с мастило под кожените му дрехи.
Сенки, различни от онези, които можех да призовавам със силата си. Родени в задушната тъмница, където го бяха изпратили, за да го пречупят.
Вместо това обаче Азриел бе научил езика й.
Макар кобалтовосините му Сифони да бяха доказателство, че във вените му тече истинска илирианска кръв, дори богатият фолклор на воинския народ, моя воински народ, нямаше обяснение за произхода на дарбата му. Определено нямаше нищо общо със Сифоните, със суровата убийствена мощ, която повечето илирианци обуздаваха с камъните си, за да не унищожи всичко по пътя си.
Вдигнах очи от Сифоните върху ръцете му и погледнах смръщено към купчината листове, които ми беше представил преди малко.
— Каза ли на Касиан?
— Дойдох първо тук — отговори Азриел. — Скоро и той ще пристигне.
Прехапах устна и вперих поглед в картата на Илирия.
— Клановете са повече, отколкото очаквах — признах си, изпращайки рояк сенки из стаята, за да укротя силата, която се разбуждаше смутно във вените ми. — Дори в най-песимистичните ми предвиждания.
— Не говорим за всички членове на тези кланове — каза Аз, но мрачното му лице подкопа опита му да омекоти удара. — Броят отразява местата, където плъзва недоволство, не където са се образували мнозинства от негодуващи. — Той посочи с белязан пръст един от лагерите. — Тук например има само две елфки, бълващи отрова за войната. Едната е вдовица, а другата — майка на войник.
— Където има пушек, има и огън — настоях аз.
Азриел за дълго се загледа в картата. Запазих мълчание, знаейки, че ще проговори само когато той реши. В детството ни се случваше с Касиан часове наред да го бъхтим с юмруци, за да каже нещо. Той никога не се поддаваше.
— Илирианците са долни твари — коментира накрая с плашещо тих глас.
Отворих уста, но бързо я затворих.
Сенки се увиваха около крилете му, отделяха се от него и потъваха в дебелия червен килим.
— Цял живот се обучават за воини, а като не се завърнат у дома, семействата им обвиняват нас, че сме ги пратили на война.
— Семействата им са загубили нещо незаменимо — отвърнах с мек тон.
Азриел махна с белязана ръка и кобалтовосиният му Сифон проблесна.
— Пълни лицемери!
— И какво да направя сега? Да разпусна най-голямата армия в Притиан ли?
Аз не отговори.
Въпреки това не откъснах очи от неговите. Устоях на ледения му поглед, който понякога ме плашеше до смърт. Видях какво стори на доведените си братя преди няколко века. Още сънувах онзи ужас. Не самата постъпка. Заслужаваха си всичко. Всичко.
В паметта ми се бе загнездила мразовитата бездна, в която Аз се хвърли.
Същият този скреж започваше да обгръща очите му и сега. Затова заявих спокойно, но и безапелационно:
— Няма да разпусна илирианците. И бездруго няма къде да отидат. А ако опитаме да ги изгоним от планината, нищо чудно да предизвикаме атаката, която се мъчим да потиснем.
Аз си замълча.
— Струва ми се по-належащ въпросът — продължих, сочейки с показалец просторния континент, — че човешките кралици още не са се върнали в земите си. Стоят в общия им дворец. Освен това народът на Хиберн не е особено доволен от загубата. Пък и сега, когато Стената вече я няма, знае ли се кой Двор ще реши да си присвои малко човешка територия? — Този въпрос ме накара да стисна челюсти. — Мирът е крехък.
— Знам — обади се най-накрая Аз.
— Така че скоро може да изникне нужда от помощта на илирианците. Да ги призовем да проливат кръвта си за нас.
Фейра знаеше. Осведомявах я за всички доклади и срещи. Но последната информация…
— Ще държим опозицията под око — довърших и се постарах Азриел да усети тътена на силата, бушуваща в мен, да разбере, че говоря сериозно. — Касиан знае, че тя се разраства сред лагерите, и е готов да направи необходимото, за да я потуши.
— Не знае колко са недоволните.
— И може би още е рано да му казваме. Ще го отложим за след празника. — Аз примига. Обясних му тихо: — Чака го много работа. Нека се отпусне поне на празника.