Затова и отиде в малката занаятчийска част на лагера, отвъд шатрите и малкото трайни постройки. От двете страни на черния път имаше няколко дюкяна. Смесено магазинче, на което вече висеше табелка, че всички стоки са разпродадени, две ковачници, обущарница, дърводелска шатра и магазин за дрехи.
Дървената постройка на магазина за дрехи беше сравнително нова. Поне по илирианските стандарти, беше на около десет години. Над магазина на първия етаж като че ли имаше стаи за живеене, осветени от фенери. А на стъклената витрина беше изложено точно това, което търсеше.
Звънчето над вратата със стъкло в оловен обков издрънча, когато Касиан влезе, прибирайки криле плътно до гърба си въпреки необичайно широкия вход. Посрещна го топлина, уютна и приятна, и той побърза да затвори вратата.
Стройната млада илирианка зад боровия тезгях вече го наблюдаваше застинала.
Касиан забеляза първо белезите по крилете й. Умишлено причинени страховити белези през средните им сухожилия.
Стомахът му се сви, но той й се усмихна и тръгна към лъснатия тезгях. Прерязани. Крилете й бяха прерязани.
— Търся Протеус — каза той, поглеждайки право в кафявите й очи.
Проницателни очи. В тях се четеше объркване, но не и страх. Тъмната й коса беше сплетена в обикновена плитка, разкриваща смуглата й кожа и тясно ъглесто лице. Не красиво, но все пак впечатляващо. Интригуващо.
Тя не сведе поглед, както бяха научени повечето илирианки. Въпреки че белезите по прерязаните й криле говореха за дълбоко застъпени традиции в семейството й, очите й не трепнаха от неговите.
Погледът й беше като на Неста. Прям и смущаващ.
— Протеус беше баща ми — отвърна тя, развърза бялата си престилка, разкривайки семпла кафява рокля, и излезе иззад тезгяха.
Беше.
— Моите съболезнования — каза Касиан.
— Не се прибра от войната.
Касиан не сведе брадичка.
— Тогава ти поднасям още по-искрени съболезнования.
— Защо? — Безстрастен, равнодушен въпрос. Тя му протегна слаба ръка. — Аз съм Емери. Магазинът вече е мой.
Предупреждение. Необичайно предупреждение. Касиан стисна ръката й и не се изненада от силния й непоколебим захват.
Познаваше Протеус. И не можа да повярва, когато илирианецът постъпи в армията. Знаеше, че има една дъщеря и нито един син. Нито пък други близки от силния пол. След смъртта му някой от тях би наследил магазина. Но смелостта дъщеря му да се изправи срещу останалите наследници, да заяви, че магазинът е неин, и да продължи да го стопанисва… Той плъзна поглед из тясното спретнато пространство.
Надникна през прозореца към дюкяна отвъд улицата. Онзи с табелата за разпродадена стока.
Магазинът на Емери беше зареден. Сякаш току-що й бяха докарали стока. Или просто не идваха клиенти. Никога.
Фактът, че Протеус бе създал такъв магазин в лагер, където търговски обекти бяха започнали да се появяват едва през последните петдесет години, говореше, че е имал много пари. Навярно достатъчно Емери да поддържа семейния бизнес. Но не завинаги.
— Определено си му придала нов облик — коментира Касиан накрая, връщайки вниманието си към нея.
Емери се беше отдалечила с няколко крачки и го гледаше с изправен гръб и гордо вдигната брадичка.
Беше виждал и Неста в същата поза. Наричаше я „Ще изколя враговете си“.
Касиан бе дал названия на поне двайсетина пози от арсенала на Неста. От „Ще изям очите ти за закуска“ до „Не искам Касиан да разбира, че чета мръсни книги“ — която му беше любима.
Потискайки усмивката си, той посочи спретнатите купчинки от ръкавици с вълнена подплата и дебели шалове на витрината.
— Искам да купя всичките ти зимни аксесоари.
Тя вдигна тъмни вежди.
— Сериозно?
Той бръкна в джоба на кожения си панталон, извади кесия и й я подаде.
— Би трябвало да стигнат.
Емери претегли в дланта си малката кожена кесия.
— Не искам подаяния.
— Тогава вземи колкото е нужно за всичките ръкавици, ботуши, шалове и палта в магазина ти и ми върни останалото.
Без да отговори, Емери хвърли кесията върху тезгяха и тръгна към витрината. Натрупа всичко на купчинки върху дървения плот на тезгяха, после влезе в задната стаичка и изнесе още. Когато върху лъснатото дърво не остана нито сантиметър празно място, дрънченето на монети изпълни магазина.
Накрая момичето му върна безмълвно кесията. Той не й спомена, че е една от малкото илирианци, приели парите му. Повечето плюеха на тях или ги хвърляха на земята. Дори след като Рис стана Велик господар.
Емери огледа купчините със зимни стоки върху тезгяха.