— Искаш ли да намеря торби и кашони?
Той поклати глава.
— Не е необходимо.
Тъмните й вежди отново подскочиха.
Касиан бръкна в кесията си с пари и остави три тежки монети на единственото празно кътче от тезгяха.
— За доставка.
— На кого? — попита Емери.
— Живееш над магазина, нали? — Тя кимна отривисто. — Тогава вероятно знаеш кой от лагера има достатъчно и кой си няма нищо. След няколко дни ще ни връхлети буря. Искам да раздадеш всичко на тези илирианци, които ще бъдат ударени най-силно.
Тя примига, явно преосмисляйки първоначалното си мнение за него. После отново огледа купчините.
— Те… повечето от тях не ме харесват — обясни с по-мек тон, отколкото я бе чул да използва досега.
Устните й се извиха леко. Не точно в усмивка. Не и пред непознат.
— Считай го за реклама — продължи той. — Кажи им, че е подарък от Великия им господар.
— Защо не е от теб?
Не искаше да й отговаря. Не и днес.
— Най-добре не ме намесвай.
Емери го премери с поглед, после кимна.
— Ще се постарая да раздам стоката на най-нуждаещите се до залез.
Касиан се поклони с благодарност и тръгна към стъклената врата. Само вратата и прозорците навярно биха стрували повече от неколкогодишното препитание на други илирианци.
Протеус беше богаташ — добър бизнесмен. И сносен воин. Щом бе рискувал охолния си живот, за да излезе на бойното поле, явно бе притежавал поне малко достойнство.
Но белезите по крилете на Емери — доказателство, че повече никога нямаше да вкуси вятъра…
Почти му се прииска Протеус да беше още жив. Само и само за да го убие собственоръчно.
Касиан хвана студената месингова дръжка на вратата.
— Лорд Касиан!
Той погледна през рамо към Емери, която вече стоеше зад тезгяха. Не си направи труда да я поправя, да й обяснява, че никога не би използвал званието „лорд“ пред името си.
— Весело слънцестоене! — пожела му кратко момичето.
Касиан й се усмихна.
— И на теб. Уведоми ме, ако срещнеш трудности при разнасянето.
Тя вдигна тясната си брадичка.
— Няма да се наложи.
Огнени думи. Емери щеше да накара нуждаещите се семейства да ги приемат, независимо дали ги искаха. Беше виждал този плам и преди — тази стомана. Стана му чудно какво би се случило, ако двете се срещнеха някога.
Касиан излезе в мразовития ден и звънчето над вратата отново издрънча. Като предвестник на задаващата се буря.
Не само тази, която вече фучеше през планината.
Но и тази, която се мътеше тук от много, много време.
Глава 9
Не трябваше да вечерям.
Тази мисъл се премяташе из главата ми, докато вървях към ателието на Ресина под смрачилото се небе.
Вече виждах как светлината му се разлива по замръзналата улица, смесвайки се с мекото сияние на уличните лампи.
Тъй като до слънцестоенето оставаха само три дни, наоколо гъмжеше от пазаруващи хора въпреки късния час — не само жители на квартала, но и посетители от целия град и периферията му. Сред множеството Върховни елфи имаше и много видове нисши, каквито виждах за пръв път. Всички се усмихваха и сякаш искряха от радост и ведрина. Заразната им енергия туптеше и под моята кожа, макар че от напрежение едва се сдържах да не полетя обратно към дома въпреки мразовития вятър.
Носех раница с материали и навито на руло платно под мишница, тъй като не знаех дали ще ми ги подсигурят, а и би било невъзпитано да се появя в ателието на Ресина, очаквайки да ме оборудват с всичко нужно. Затова вървях пеша от градската къща — не исках да се ответрявам с толкова много неща, а рискувах да загубя платното при летенето.
Още не бях овладяла умението да се браня от вятъра по време на полет, въпреки че Рис и Азриел вече често ме обучаваха, а с допълнителното тегло в ръцете ми и безпощадния студ… Нямах представа как се справят илирианците в планината, където целогодишно беше студено.
Но може би скоро щях да разбера, ако недоволството във военните лагери продължаваше да се разраства.
Сега обаче нямаше да мисля за това. Стомахът ми и бездруго беше свит на топка.
Спрях до къщата преди ателието. Ръцете ми се потяха в ръкавиците.
Никога не бях рисувала заедно с други хора. Рядко показвах картините си на когото и да било.
А и за пръв път от много време щях да се изправя пред платното. Не знаех какво може да се излее от мен…
Рис подръпна връзката помежду ни.
Всичко наред ли е?
Спокоен, кротък въпрос. Гласът му укроти разтрепераните ми нерви.