Беше ми казал къде възнамерява да отиде на следващия ден. Какво иска да разбере.
Покани и мен.
Аз му отказах.
Може и да дължах на Тамлин живота на другаря си, може и да му бях пожелала мир и щастие, но не исках да го виждам. Да говоря с него. Изобщо да си имам работа с него. Поне известно време. Навярно завинаги.
Беше ми съвестно, че отклоних поканата на Рис, и май точно заради това тръгнах към Дъгата тази вечер.
Сега обаче, когато виждах ателието на Ресина и чувах смеха на ежеседмичните й партньори по рисуване, решимостта започваше да ме напуска.
Не знам дали ще се справя.
След кратко мълчание Рис отвърна:
Искаш ли да дойда с теб?
Да рисуваш?
Не се сещам за по-добър гол модел.
Усмихнах се, без да ме е грижа, че стоях сама на улицата, а покрай мен минаваха безброй хора. Голямата качулка скриваше лицето ми.
Извинявай, но не искам да споделям с никого величественото ти тяло.
Тогава после може да позирам само за теб. — Той погали чувствено връзката ни, нагорещявайки кръвта ми. — От доста време не сме намесвали боя.
Онази колиба и кухненската маса проблеснаха в паметта ми и устата ми пресъхна леко.
Разбойник.
Той се засмя.
Ако искаш да влезеш, влез. Ако ли не, недей. Ти решаваш.
Погледнах платното под мишницата си и кутията с бои в другата ми ръка. Погледнах и ателието на десетина метра от мен, петно златиста светлина сред нощния мрак.
Знам какво искам да направя.
Никой не забеляза, че се ответрях в затворената галерия по-надолу по улицата.
А понеже прозорците бяха заковани с дъски, отвън не се виждаха сферите елфическа светлина, които запалих и пратих да кръжат из въздуха.
Заради липсата на стъкла и обитатели от месеци ателието зад галерията беше толкова студено, че оставих материалите и заподскачах, за да се стопля.
Представях си колкото хубаво е било мястото преди нападението: огромният прозорец с южно изложение е осигурявал непрекъсната слънчева светлина, а и по сводестия таван имаше няколко прозореца, сега затворени с дъски. Галерията отпред беше широка десетина метра и дълбока към петнайсет, с тезгях до едната стена и врата към нещо като склад в дъното. Надникнах вътре и се оказа, че съм познала, трябва да е било склад, защото нямаше достатъчно естествена светлина за рисуване. Видях само няколко тесни прозорчета над редица пропукани мивки, няколко метални маси, омазани с боя, и стари метли и парцали.
И боя. Не кутии боя, а само мирисът й.
Вдишах дълбоко, усещайки как прониква чак до костите ми заедно с успокоителната атмосфера на мястото.
Някогашната собственичка Полина бе използвала галерията и за ателие. Представях си я как рисува, докато си бъбри с клиентите, дошли да разгледат картините й, чиито по-светли очертания още си личаха по белите стени.
Подът беше от сив камък и в пролуките му блещукаха парченца строшено стъкло.
Не исках да нарисувам първата си картина от толкова време пред други хора. Та аз едва щях да се справя пред себе си. Това убеждение ми помогна да разсея чувството на вина, задето пренебрегвах поканата на Ресина. Все пак не й бях обещавала нищо.
Призовах огнената си магия, за да постопля помещението, и разпръснах малки кълба от нея из въздуха. Светлината озари галерията. А топлината сякаш започна да й връща живота.
Тръгнах да си търся столче.
Глава 10
Рисувах и рисувах, и рисувах.
През цялото време сърцето ми думкаше като боен барабан.
Рисувах, докато ме заболя гърбът и коремът ми закъркори от глад за горещ шоколад и сладкиш.
Осъзнах какво трябва да се излее от мен в мига, в който седнах на скърцащото столче от задната стаичка.
Едва успях да хвана четката достатъчно стабилно, за да нанеса първите няколко щрихи. Да, от страх реших да съм откровена пред себе си.
Но и от буйния изблик на дълго заприщвани чувства — сякаш бях току-що освободен състезателен кон. Картината се зараждаше толкова стремглаво в съзнанието ми, че трябваше да препусна след нея, за да я уловя.
Накрая обаче започна да придобива форма. Да оживява.
И разстилаше странен покой като дебела снежна пелена върху земята. Покриваше всичко грозно.
Действаше ми по-пречистващо, по-успокоително от всички часове, прекарани във възраждане на унищожения град. Също толкова удовлетворително, но в рисуването като че ли намирах истински отдушник. Чувствах го като първия шев в зейнала рана.