Когато часовниковите кули на Веларис отброиха дванайсет, свалих четката и вперих поглед в творението си.
И то ме гледаше.
От платното ме гледаше собственият ми образ.
Или поне каквато бях в Оуроборос, онзи звяр с люспи и нокти, изтъкан от мрак, гняв, радост и студ. От мен самата. От онова, което дебнеше под кожата ми.
Не бях избягала от него. И сега нямаше да избягам.
Да, първият шев на раната. Така го чувствах.
Когато четката увисна между коленете ми, когато видях звяра, увековечен върху платното, тялото ми се отпусна. Сякаш остана без кости.
Плъзнах поглед из галерията, към улицата отвъд закованите прозорци. Толкова часове никой не беше дошъл да провери какви са тези светлини.
Накрая станах и се протегнах с тихичък стон. Не можех да взема картината. Трябваше да изсъхне, а влажният нощен въздух край реката и морето нямаше да й се отрази добре.
А и определено не бих я занесла в градската къща, където някой можеше да я види. Дори Рис.
Тук обаче и да влезеше някой, нямаше да разбере чие дело е. Нарочно не се подписах. Не исках.
Щях да я оставя да изсъхне тук през нощта, да се върна утре и да я отнеса в Дома на Ветровете, където да я скрия в някой забравен гардероб.
Да, утре. Утре щях да се върна при нея.
Глава 11
Беше Дворът на Пролетта, но не такъв, какъвто го помнех.
Не беше земята, която кръстосвах преди векове, нито тази, която посетих преди почти година.
Слънцето пръскаше мека топлина от ясното небе, а кучешкият дрян и люляците в далечината цъфтяха както винаги.
В далечината — защото в самото имение нищо не цъфтеше.
Розовите рози, които някога се катереха по светлите каменни стени на внушителната къща, се бяха превърнали в трънливи плетеници. Фонтаните бяха пресъхнали, а живите плетове — занемарени.
Самата сграда изглеждаше по-добре от деня след разбиването й от пратениците на Амаранта. Не заради конкретни видими белези на разрушение, а заради тежката тишина. Липсата на живот.
Макар че величествените дъбови врати определено изглеждаха съсипани. По цялото им продължение се спускаха дълбоки дълги следи от остри нокти.
Спрях на горното стъпало на входното мраморно стълбище и огледах по-отблизо жестоките бразди. Можех да се обзаложа, че Тамлин сам ги е направил в пристъп на ярост, след като Фейра заряза него и двора му.
Но той открай време имаше избухлив нрав. Не се знаеше кога е успял да бележи вратите с нокти.
Нищо чудно след днешната среща пак да изкара гнева си на тях.
Подсмихнах се, с лекота заех небрежна стойка, пъхнал ръка в джоба на черния си жакет — не бях сметнал за нужно да се явявам с криле и илирианско облекло — и почуках на издраната врата.
Тишина.
Тогава…
Самият Тамлин отвори вратата.
Не знаех кой факт да отчета първо: изпитото му лице или потъналата в мрак къща зад него.
Лесна мишена. Толкова лесно можех да се подиграя с мърлявите му дрехи и сплъстена коса в отчайваща нужда от подстригване. С празното имение, в което не се виждаха нито слуги, нито украси за предстоящото слънцестоене.
Зелените очи насреща ми също не бяха каквито ги помнех. Изглеждаха изтерзани, посърнали. Останали без искра живец.
За броени минути можех да го разкъсам на парчета — и телом, и духом. Да довърша онова, което несъмнено бе започнало в деня, когато Фейра ме извика безмълвно на сватбата им и аз се отзовах.
Но… мир. Мирът беше на една ръка разстояние.
Щях да го разкъсам след това.
— Люсиен ми каза, че ще дойдеш — опрял ръка на вратата, обяви Тамлин вместо поздрав с глас, равнодушен и безизразен като очите му.
— Странно. Мислех, че само другарката му има пророчески заложби.
Тамлин просто продължи да се блещи насреща ми — или нарочно игнорира шегата ми, или изобщо не я схвана.
— Какво искаш?
Зад него не се чуваше нито звук. Цялото имение тънеше в тишина. Отникъде не долиташе дори птича песен.
— Идвам да си поприказваме — отговорих с онази лека усмивка, която знаех, че го подлудява. — Ще бъдеш ли така добър да ми направиш чаша чай?
Коридорите тъмнееха зад дръпнатите бродирани завеси.
Като в гробница.
Това място приличаше на същинска гробница.
С всяка стъпка към библиотеката прахът и тишината ме притискаха все повече.
Тамлин не продумваше, сякаш не смяташе за нужно да ми обясни защо къщата пустее. Защо зад открехнатите резбовани врати на стаите, покрай които минавахме, цари пълно разрушение.