Изгледах свъсено собствените си илириански мечове, опрени на масивния гардероб.
Ако снегът ни затрупаше, можех да използвам деня, за да подредя малко. Да намеря място за всичко. Особено за онзи боздуган.
Щеше да е предизвикателство, защото Илейн още живееше в една от стаите по коридора. Неста си беше избрала собствен дом в другия край на града, гледах да не се замислям за това. Люсиен се настани в изтънчен апартамент до реката още в деня след завръщането си от бойното поле. И от Двора на Пролетта.
Не го разпитвах за това негово посещение при Тамлин.
Самият той не каза нищо за насиненото око и сцепената устна. Просто попита двама ни с Рис дали се сещаме за някое място във Веларис, където би могъл да отседне, понеже не искал да ни притеснява повече в градската къща, нито пък да се изолира в Дома на Ветровете.
Не спомена Илейн, нито близостта си с нея. Сестра ми не го помоли да остане, нито да си тръгне. И дори синините по лицето му да я тревожеха, не го показа.
Люсиен обаче се задържа в града и гледаше да си намира работа — често липсваше с дни и седмици наред.
Но въпреки че Люсиен и Неста живееха в собствени жилища, градската къща започваше да ми се струва тясна. Най-вече когато Мор, Касиан и Азриел отсядаха тук. Домът на Ветровете пък беше твърде голям, твърде официален, твърде далеч от града. Чудесен за нощ-две, но… Тази къща ми харесваше повече.
Тук беше моят дом. Първият във всяко смислено отношение.
И ми се искаше всички заедно да отпразнуваме Зимното слънцестоене тук. Колкото и пренаселено да ставаше.
Метнах смръщен поглед към купчината листове, които трябваше да прегледам: писма от други дворове, от жрици, борещи се за влияние, от кралства — и човешки, и елфически. Седмици наред ги отлагах, но накрая реших да отделя тази сутрин за тях.
Велика господарка на Двора на Нощта, Защитница на Дъгата и… Писалището.
Изсумтях и отметнах плитката си през рамо. Хрумна ми, че за слънцестоенето може да си подаря личен секретар. Някой, който да чете и да отговаря на писмата, да пресява важното от неналожителното. Защото, ако имах малко свободно време за себе си, за Рис…
Реших да проуча бюджета на двора ни, от който Рис никога не се бе интересувал, и да проверя дали ще мога да си позволя секретар. Заради нас двамата.
Знаех, че хазната ни е почти бездънна, че най-спокойно можем да наемем някого, който да върши работата ми вместо мен, но просто нямах нищо против да я върша сама. Даже ми доставяше удоволствие. Тази земя, народът й бяха в сърцето ми заедно с другаря ми. Довчера отдавах почти всеки час от деня си в тяхна помощ. Докато не ме помолиха най-учтиво да си вървя у дома и да се порадвам на празника.
След войната народът на Веларис се зае с предизвикателството да издигне наново града си и да помогне на пострадалите. Още преди аз самата да измисля как да им съдействам, вече се бяха появили множество общности за взаимопомощ. Затова постъпих като доброволец в няколко от тях, заемайки се с дейности като намиране на домове за останалите без покрив, посещения при семействата, засегнати от разрушението, и снабдяване на останалите без подслон и лични притежания с палта и провизии за зимата.
Всичко това беше важна, благородна, удовлетворителна работа. Но някак… чувствах, че мога да помогна с още. Лично аз. Просто не ми хрумваше как.
И явно не само аз имах желание да помогна на онези, които бяха загубили толкова много. С наближаването на празника се стекоха много нови доброволци, изпълвайки публичната зала до Палатата на шивачите и бижутерите, където се бяха установили повечето от общностите. Помощта ви беше незаменима, господарке — каза ми вчера една от ръководителките на благотворителната кампания. — Идвате почти всеки ден и работите така усърдно. Починете си идната седмица. Заслужавате го. Празнувайте с другаря си.
Опитах да възразя, да изтъкна, че трябва да раздадем още много палта, да разнесем още много дърва за огрев, но елфката просто посочи препълнената с доброволци зала. Имаме повече помощници, отколкото са ни нужни.
Когато отново опитах да възразя, тя ме изгони през входната врата. И я затвори зад мен.
Ясно. Случваше ми се все същото във всяка друга организация, през която минах вчера следобед. Вървете у дома и се радвайте на празника.
Накрая изпълних заръката. Поне първата част. Радването обаче…
Отговорът на Рис най-сетне проблесна по връзката ни, донесен от грохот на тъмна блещукаща мощ.
В лагера на Девлон.
Защо чак сега отговаряш?