Още виждах главите им в онези кошници, лицата им, застинали в гримаси на страх и болка. Виждах ги и като гледах Великия господар на Пролетта, заел трона си в същата кървава нощ, когато и аз заех своя.
— Да, за да пазят човеците от нас — потвърдих с опасно тих глас. — За да поддържат мира.
— Какъв мир? — Ноктите се плъзнаха обратно в кожата му и той скръсти ръце, чиито мускули изглеждаха поотслабнали от последната ни среща на бойното поле. — Нищо не се е променило. Просто Стената я няма вече.
— Промяната е в наши ръце. Но само ако започнем по правилния начин.
— Няма да допусна нито един варварин от Двора на Нощта в земите си.
Явно собствените му поданици го мразеха достатъчно.
А чувайки думата варварин, аз не успях да се сдържа. Навлизах в опасна територия. Не биваше да си изпускам нервите. Не и пред него.
Станах от креслото. Тамлин не си направи труда.
— Сам си навлече всичко това — заявих с все така кротък глас.
Нямаше нужда да крещя, за да изразя гнева си. Никога не ми се налагаше.
— Ти спечели — сякаш изплю той, местейки се напред на стола си. — Получи другарката си. Не ти ли е достатъчно?
— Не.
Думата отекна из библиотеката.
— Почти я унищожи. Във всяко отношение.
Тамлин оголи зъби. Аз оголих своите, хвърлил въздържанието си на вятъра. Позволих на част от силата си да затътне из стаята, из къщата, из цялото имение.
— Но тя все пак оцеля. Оцеля след теб. Затова трябваше да я унижиш, да я огорчиш. Ако си искал да си я върнеш, приятелю, това не е най-разумният начин.
— Напусни!
Аз обаче не бях приключил. Далеч не.
— Заслужаваш всичките злощастия, които те сполетяха. Заслужаваш тази жалка пуста къща, опропастените си земи. Не ме е грижа, че си дал зрънце от живота си, за да ме спасиш, че още обичаш другарката ми. Не ме е грижа, че си я спасил от Хиберн и хиляда пъти преди това. — Думите се изливаха от устата ми, студени и непоколебими. — Дано изживееш остатъка от жалкия си живот в самота тук. Това ще ми донесе много повече удовлетворение, отколкото да те убия.
Някога Фейра стигна до същото заключение. Още тогава се съгласих с нея, до ден-днешен бях съгласен, но чак сега я разбирах истински.
Зелените очи на Тамлин се изпълниха с дива ярост.
Приготвих се за атаката — исках я. Исках да скочи от креслото си и да ми налети с нокти.
Кръвта бумтеше бясно във вените ми, силата ми се навиваше като змия, готова да нападне.
Можехме да сринем тази къща в боя си. Да я изравним със земята. А накрая щях да изпепеля всеки камък, всяка греда.
Тамлин обаче продължаваше да ме гледа. След миг заби очи в бюрото.
— Напусни.
Примигах недоумяващо — единственият белег на изненадата ми.
— Не си в настроение за свади, така ли?
Той не благоволи да ме погледне.
— Напусни — потрети.
Прекършен елф.
Прекършен от собствените си постъпки и решения.
Не ме интересуваше. Не заслужаваше състрадание от мен.
Но докато се ответрявах, брулен от тъмния вятър, странна празнота се загнезди в стомаха ми.
Тамлин дори нямаше щитове около дома си. Нищо не спираше враговете му да се доветреят право в спалнята му и да му прережат гърлото.
Сякаш чакаше някой да го стори.
Пресрещнах Фейра, докато се прибираше у дома след обиколка по магазините. Носеше няколко торби.
Усмивката й, когато кацнах до нея, разпилявайки снега наоколо, ми подейства като юмрук в сърцето.
Като ме погледна в очите обаче, изражението й веднага помръкна.
Тя вдигна ръка към бузата ми насред оживената улица.
— Май срещата не е минала добре.
Кимнах, притискайки лице в дланта й. Само за това имах сили.
Целуна ме и топлите й устни ме накараха да осъзная колко съм премръзнал.
— Повърви с мен — предложи тя, хвана ме под ръка и се притисна в мен.
Подчиних се, взимайки торбите от другата й ръка. Докато вървяхме през Дъгата, прекосявахме ледената Сидра и се изкачвахме по стръмните улици към градската къща, й разказах за срещата си с Тамлин.
— Тъй като съм те чувала да хокаш Касиан, бих казала, че си се държал сравнително сдържано — коментира Фейра, като приключих. Изсумтях.
— Нямаше нужда от ругатни.
Тя обмисли думите ми.
— Всъщност защо отиде — заради Стената или защото искаше да му кажеш всички тези неща?
— И двете. — Не можех да я лъжа. — Както и евентуално да го убия.
В очите й просветна тревога.
— Защо говориш така?
Не знаех.
— Просто…
Гласът ми ме предаде.
Тя стисна по-здраво ръката ми и аз се обърнах да огледам лицето й. Открито, пълно с разбиране.